— Налага се.
— Майчице моя!
— Мокси, поне сега трябва да млъкнеш и да се държиш достойно. Гледа ни поне един милион.
— Два милиона очи! — рече възторжено Димби.
— Това не ми харесва — възрази Мокси. — Тези мълчащи животни ме дразнят.
— И мен — призна си Домби. — Много. Просто не знам…
— Което означава, че приключението започна! — рече Лиско. — Ето ни пред един милион жаби. Това не може да ни изплаши, защото няма по-страхливо животно от жабата. Какво остава? Да изчакаме. И да се посмеем! Разбира се!… Димби!
— Да, Лиско.
— Домби!
— Да.
— Мокси!
— Ох, Лиско.
— Едноооо, двеее, три!
Лиско, Димби и Домби се втурнаха в смеха — хубаво, отворено, — а Мокси се озъби. Смехът прозвуча безгрижно, такъв си го искаха, защото се нуждаеха от него не като смях, а като оръжие. Това оръжие бяха употребили няколко пъти срещу различни врагове и ако не им носеше победи,,поне ги успокояваше. И този път се смяха дълго. Докато се смееха, те нямаха възможност да разглеждат жабите, но щом притихнаха, първото нещо, което им направи впечатление, бе мълчаливата им изцъклена неподвижност; двата милиона очи блестяха остро.
— Какво искате? — изкрещя Мокси.
— Мокси!
— Те искат нещо от нас!
— Напротив.
— Тогава защо са тук, защо са се наредили? Достигат до края на земята.
— Това ще разберем, ако потраеш.
— Не мога! Ти си един никакъв, ти си никаквец, и Димби е никакъв, и Домби, и никой не ви дава право да ме тапицирате на стената! Не съм се раждал да подпирам стени, нека падат и затрупват. От къде на къде точно АЗ ще се жертвувам да не бъдат затрупани другите. Другите правят ли нещо за мен, никой не прави и трябва сам да отговарям за себе си. Никой не дойде да каже, Мокси, имаш ли нужда от нещо, или каквото и да е друго, а аз крепя стените да не паднат, сакън да не паднат, сакън да не затрупат някого. Все Мокси ще спасява света.
— Добре, какво искаш?
— Да се махна.
— Някой пречи ли ти?
— ТИ!… Все започваш… за онова… когато дойдох до морето, а не го видях.
— Млъкни!
— На двайсет метра!
— Млъкни ти казвам!
— Пред Хълма на медените сокове!
— Мокси! — Тишина. — Напусни стената, без да прелистваш страницата на своя позор.
Магарето се отдели от стената и се извърна изцяло към жабите:
— Зелено-кафяви проклетници, предизвиквам ви на дискусия! Да видим кой ще победи. Вижте ни, ние сме само четирима, но сме различни, между нас се намират дори човеци, но и те са различни, а вие сте еднакви като керемиди!… Ще кажете ли нещо? Ето вижте ни, аз говоря едно, Лиско друго, а Димби и Домби трето, но всички се обичаме и сме един до друг, и подпираме тази стена да не падне, защото, ако падне, могат да бъдат дадени жертви. Ние служим на кауза, а вие нямате никаква кауза. Ето ни, вижте ни, моите различия с това лисиче са известни, но всеки знае, че го обичам, и то ме обича, и всички тук се обичаме, а сега играем на тъга, защото ни омръзна да играем на безгрижие. Безгрижието не е най-важното нещо на света, затова започнахме да мислим и да потъваме в тъгата. — Мокси се обърна към приятелите си, залепи се до стената. — Добре ли го казах?
— Ти се извиси.
— Но в очите ти има сълза, Лиско.
— Така ти се струва.
— Майчице, как се извиси това проклето магаре! — каза Димби и забърса очите си.
— Ами вие как мислите — рече Лиско, — Ненапразно сме заедно.
— Не приеха дискусията — прошепна Мокси. — Подхвърлената ръкавица остана да виси във въздуха… Какво става с мен — богат речник вадя… Продължават да мълчат… Откъде взех тази ерудиция? От гнева. Освен това гневът се оказа по-силен от страха.
— Нима вече те е страх?
— Не, това е нещо особено.
— Нерви.
— Да, нерви. Защото виж как ни гледат. Казах им такива обидни неща, а те мълчат и гледат, и ме вбесяват. Вас не ви ли вбесяват?
— Мокси, започваш…
— Не, искам да знам не ви ли вбесяват тия гледащи и мълчащи кафявозеленикави проклетници, не ви ли действуват на нервите или вече нямате нерви, защото сте станали дебелокожи нечувствителници?
— Тук трябва да спреш, Мокси.
— Нима моите приятели са станали дебелокожи слонове, които дори не трепват пред картината на милионната сган? Тя мълчи и фиксира с убийствения си колективен поглед! — Мокси се извърна за втори път към жабите. — Зелено-кафяво стадо! — А после към приятелите. — Вие нямате право да ме откъсвате от живота ми на полянката и да ме хвърляте върху разни стени, да подпирам за този, дето духа!
— Мокси, не си ли гладен? — обади се Домби.
— Дори да е така! — рече Мокси.
— А само преди малко се извиси.
— Защото ме ядосаха.
— Дори извади такъв богат речник.