— Защото не бях на себе си… Но вие сте проклетници! Плюя на вас и се махам! Там, където ще мога да се почеша. Да се изпъна.
Като каза това, Мокси се отдели от стената, заобиколи я и яростно тръгна по обратната на жабите посока. На сърцето му стана леко, магарето разбра още по-добре колко хубаво нещо е спокойният свят, постлан с трева и покрит с нежна синя драперия, пълен с потоци и бодли, с чудесни, ослепително красиви дървета, на които можеш да се почешеш. Тук има слънце, но има и сенки; ако щеш, застани на слънце, ако щеш — на сянка, а ако искаш пък — половината на слънце, половината на сянка, на главата ти ще бъде нощ, а на опашката ден. Наведе се и хрупна трева. Беше забравил вкуса й. Започна да пасе и да си мисли колко хубаво нещо е животът, как приятно може да го прекара, ако няма на света такива като ОНЯ…
В това време тримата на стената и жабите срещу тях продължаваха да се наблюдават. Нито Лиско, нито Димби или Домби имаха желание да говорят. В устите им горчеше, стената ги убивше противно, изпитваха чувството, че не те, а тя се притиска към тях, а от време на време поотделно усещаха нещо като олюляване, сякаш стената се готви да падне и да ги затрупа. Няма нищо по-противно от това, да се подпира падаща стена, мислеше си лисичето и тъй като се сети, че при подпирането обикновено трябва да се мисли, кой знае защо, помисли си за
нещо хубаво, душата му ненадейно закопня за красота, и още по-ненадейно пред въображението му закрачи синьо фламинго…
— Лиско.
— Кажи, Домби.
— Ти наистина ли смяташ… че трябва?
— Домби, мисли си за нещо красиво. Ако не подпирахме тази стена например, аз никога нямаше да срещна едно изящно нещо.
— Но те защо мълчат?
— Жабешка им работа.
— Жабите обикновено врякат. Струва ми се, че около нас става нещо необикновено.
— В какъв смисъл? — обади се Димби.
— Не знам, нещо ми подсказва, че тази работа няма да свърши добре. И най-важното — стената, в името на която стоим тук, вече ми убива, изразходвам сили, просто се отпускам и чувствувам как не аз, а тя ме крепи.
— Защо не мислиш?
— Постоянно виждам очите, те ми пречат да мисля.
— Презри ги.
— Мен ме е страх, тук става нещо, което още не се е развило докрай. Готви се нещо и засега се пази в тайна.
— Напрегни волята си, Домби!
— Не става дума за воля, Лиско, а за онова.
— Ти се страхуваш?
— Виж какво става край нас.
— Според мен да говорим за страх е глупаво. След малко ще преодолеем напрежението. Преди секунда вече бях започнал да си мисля за нещо интересно и ако не беше ме прекъснал…
— Димби, тебе не те ли е страх?
— Как да ти кажа, Домби, мисля, че такова нещо не бива да ти минава през ума.
— Отговаряш усукано.
— Дали ме е страх ли?
— Да.
— Ннне.
— Завиждам ви и на двамата. Знаете колко съм страхлив. Това е най-голямата ми слабост. Какво не съм правил да я преодолея, но страхът е нещо извън мен, което е дълбоко в мен. Да пукне който е измислил страха… Вижте!
— Какво бе, Домби?
— Вижте как ни гледат, мен ме хваща страх.
— Спокойно, Домби. Тъкмо време да победиш страха, щом знаеш, че няма нищо страшно.
— Най ме е страх, когато знам, че няма нищо страшно, Лиско. Това ми хрумна докато подпирах.
— Затова подпираме, за да си обясним някои неща.
— Димби?
Димби се беше извърнал към приятеля си. Димби мълчеше. Той знаеше какво го питат, но не казваше нито да, нито не. Тогава Домби започна да се извинява още по-дълго и някъде по средата на огромното извинение изведнъж драсна. Нито Лиско, нито Димби можаха да видят от коя страна изчезна, просто изчезна, може би през стената.
Димби погледна небето. Понеже Лиско се взираше в самия него.
— Какво?
— Нищо, Димби.
— Много неловко мълчим.
Лиско се оттегли в двореца на мисленето си, тръгна край езеро с полянки и дървета, спря при синьото фламинго. Фламингото беше много красиво, а в областта на шията — пейзаж. Там се забелязваха отблясъци не само на слънцето, но и на мечтите. Шията се извиваше и нагъваше сякаш без повод, като грива на конче. Този Мокси днес така се раздразни, че прояви интелигентност, но загубата на нерви го ликвидира и както трябваше да се очаква… Шията се изрязваше ту върху езерото,
ту на небето, според настроенията на фламингото, което сякаш имаше за задача да раздвижва далечината. Димби трябва да драсне от своя страна, както става винаги, но какво чака, навярно му е неудобно. Горе скучаеше самотно розово облаче, а в езерото скучаеше самотното фламинго.
— Знам какво искаш — обади се отново Димби, — ти искаш да подпираме стената уж наужким, а после да си внушим, че стената не може без нас.