Когато се върна отново при варела, срещна Димби, който също се връщаше. Двамата спряха едновременно.
— Ей, Домби, пак закъсня? — каза възмутено Димби.
— Не е вярно! — възрази Домби.
— Е, сега!… Когато дойдох, нямаше никой.
— И аз като дойдох, нямаше никой.
— Ама защото си бях тръгнал.
— Ами и аз си бях тръгнал.
— Добре, че се сетих да се върна.
— И аз се сетих да се върна… А бе ние имаме ли среща с Димби пред варела, или нямаме, си казах. И се върнах.
— Да, ама аз бях тук.
— И аз бях тук, но теб те нямаше.
— Мен ме нямаше ПО-КЪСНО, а теб те нямаше ПО-РАНО.
— Добре де… Нали се срещнахме?
— Друг път да не закъсняваш.
— Добре, ама друг път, когато идвам, и ти да идваш, а не аз да идвам, а ти да си дошъл и трябва два пъти да идваме. Омръзна ми само да отивам и да идвам.
— Какво смяташ да правим днес?
— Ще се къпем.
— А после?
— Отново ще се къпем.
— До вечерта ли?
— Докато се случи нещо по-интересно. Тогава ще започнем да се занимаваме с по-интересното нещо.
— Няма ли да берем лешници?
— Добре, и лешници.
Димби погледна онова място на ръката, където обикновено се носят ръчните часовници, и каза, че вече става късно и трябва да вървят. Домби се съгласи и тръгнаха към реката.
Внезапно Димби спря.
— Какво? — запита Домби с интерес.
— Не чу ли нещо?
— Какво нещо?
— Май че някой вика за помощ!
— Че кой може да вика за помощ! — учуди се Домби и за всеки случай се огледа за диви ягоди.
— Ето!… Чуй!
Някой наистина викаше за помощ.
Димби и Домби, които за първи път в живота си чуваха някой да вика за помощ, се зарадваха и решиха незабавно да се върнат назад. Димби предложи пръв да се върнат незабавно. Домби прие да се върнат незабавно. Тогава Димби запита не е ли малко прибързано такова едно незабавно връщане към някакво си място, където някой си вика за помощ. Домби се съгласи. Той каза, че ще се върнат незабавно да помогнат, но първо да помислят, защото де да знаеш какво може да се случи. Той добави, че когато някой вика за помощ, около него положението не е добро, с което Димби се съгласи. Така те започнаха да обмислят как да се върнат незабавно назад, където някой викаше ли, викаше за помощ. Докато разсъждаваха, двамата приятели отново се озоваха до варела.
— Май че ми се е сторило — рече Димби и за всеки случай се ослуша.
— Точно така — съгласи се Домби.
— Ами, ами! — чу се гласът, който преди малко викаше за помощ.
Димби се окопити пръв и запита тихо:
— Ало, кой иска помощ?
— Аз.
— Кой си ти?
— Чимиджимичамиджоми!
Гласът идеше отнякъде. Димби и Домби погледнаха, без да щат, към варела.
— Какво? — запита Димби.
— Кой си? — запита Домби.
— Чимиджимичамиджоми!
— Какво е това? — запита Димби.
— Кое! — запита гласът.
— Дето го каза?
— … Не казах нищо.
— Не, не… Ти говореше нещо дълго и обширно.
— Ааа, казах името си — отвърна гласът.
— Домби, това му било името.
— Вярваш ли? — каза Домби.
— Де да знам — отвърна Димби. — Добре де, какво искаш?
— Изобщо къде си? — провикна се Домби.
— Откъде се обаждаш? — викна и Димби.
— От варела.
Димби зяпна.
Варелът беше изправен и…
— Как от варела? — побърза да запита Домби.
— Така, от варела.
— Вътре ли? — поиска да знае Димби.
— Вътре.
Димби и Домби заобиколиха варела и го заразглеждаха. Те се въртяха дълго така, но не откриха нещо особено. Голям тенекиен варел, изправен на тревата под огромен клонест дъб.
— Слушай — рече Димби.
— Какво? — рече гласът.
— Ти наистина ли си вътре?
— Нямате си представа колко съм вътре — отвърна гласът.
— Добре де, какво искаш?
— Да ме извадите.
— Защо ние?
— А кой?
— Защо не си излезеш сам?
— Не мога.
— Да си излезе както е влязъл! — отсече Домби. — Така де… Защо не си излезеш? Както си влязъл, така ще си…
— А бе влизането беше горе-долу лесно, но излизането…
— И защо си влязъл?
— Понеже се разхождах.
— И ние се разхождаме, но не влизаме във варели.
— Защо? — учуди се гласът от варела.
— Защото ги заобикаляме — отвърна Димби.
— Този варел знаеш ли откога стои тук — рече Домби — и винаги го заобикаляме. Досега никой не е влизал в него.