— Голяма сила сме! — прошепна възторжено Лиско.
— Май че имаш право — прошепна Димби.
Мокси раздвижи бодро опашка и добави:
— Вече става интересно!
— Врагът губи играта — съгласи се Домби.
Жабешкият килим сякаш излезе от състоянието на хипноза,
раздвижи се подобно на море, погалено от вятъра.
Изглежда, че това не се хареса на Чими, жабокът се извърна към събратята си и ги изгледа мрачно, ала можеха ли милионите редове да възприемат мрачния поглед? Една от добре замислените проклетии на Чими пропадаше. Проклетият жабок се обърна отново към стената и срещна усмивката на Лиско.
— Какво бе, Чими?
— Това не са личности, а сган! — просъска Чими и напусна полесражението. Минавайки край стената, той прошепна: — Аз се справям по-добре с вас, когато съм сам.
— Глей да не паднеш във варела! — прошепна след него Мокси.
— Каквото и да разправяше, но Чими е личност и Ненапразно се обиди от глупаците край него — рече Димби. — Сега ми олекна още.
— Да им изрева ли един път? — запита Мокси.
— Мълчим и презираме! — рече Лиско. — Подпирайте, мълчете, презирайте и мислете за хубави неща.
Синьото фламинго не го удостои с поглед, а лисичето с разтопено сърце направи крачка напред. Значи така, мислеше си Лиско, имало и такива неща, които живеят в подобно розово място. Че къде ли се намира туй и може ли да се стигне до него? А като стигнеш до розовото място, ще стигнеш ли и до съчетаните линии, съставящи предмета Синьо фламинго? „Вижте какво — извика внезапно лисичето, — да започнем, без да се преструваме: аз съм Лиско, вие ми харесвате и искам да поговорим.“ Фламингото не напусна вцепенението си. „Казах ви нещо, не чухте ли?“ Фламингото опъна шия, подви я грациозно, напъха клюна си под крилото и измъкна изящна синя перушинка. Перушинката полетя над тревата. Лиско хукна след нея, хвана я във въздуха, допря я до лицето си и извика от радост.
— Лиско!
— Какво правиш, Лиско?
— Лиско, какво стана с теб? Събуди се!
Димби и Домби крещяха, а Мокси вече се готвеше да бяга. Понеже лисичето не чуваше какво му се казва, Димби и Домби го разтърсваха. Най-после то дойде на себе си и чу крясъците. Един милион жаби крякаха.
— Това съм го предвидил — рече кротко лисичето.
— Къде беше?
— Тези крясъци съм ги сложил в сметката.
— Нямаше те до стената.
— Бях отскочил до Синьото фламинго.
— Къде?
— Приятели, с мен става нещо.
— Добре де, какво ще правим с тия? — извика Мокси.
— Дето викат ли? — извика Лиско.
— Да — извика Мокси. — Започнахме много да викаме.
— Защото надвикваме.
— Тогава да се вслушаме.
Несвикналото ухо би предположило, че жабите врякат безразборно и че нищо в крясъците им не се разбира, ала след търпеливо вникване всеки с учудване би различил отделни думи, изречения, дори разговори. Защитниците на стената най-напред различиха думата ЛУДИ. По всяка вероятност това се отнасяше до тях.
— Прави са — извика Мокси, — не мога да им се сърдя.
— Подпирай и мълчи, Мокси.
— Подпирам, но и се замислям.
— Не се замисляш, а се влияеш.
— От жабите? Как не те бе срам да го кажеш?… Но те имат право. Какво подпираме тук? Защо?… Домби, кажи му на този, че сме смешни! Защо все аз, защо винаги аз да казвам истината? И защо все аз да предлагам?… Все пак това са един милион. Разбирам да ти бъде казано от една или две, или три жаби, а те — един милион, никакво разногласие.
— Говорят глупости, Мокси!
— Не се знае, Лиско. Те казват това, което съм ти казвал. Ще ми продънят слуха! — Магарето се обърна към жабите и изкрещя: — Разбрахме де, разбрахме, стига!
— Не така, Мокси, не така! Защото ще ти припомня защо не видя морето и още не знаеш какво представлява то, макар че бяхме на двайсет метра.
— Добре де, защо? Кажи да го чуем!
— Защото изяде всичките тръни на хълма и падна от преяждане! Затуй!
„Чухте ли, този изял всичките тръни и паднал от преяждане“, „Отишъл до морето и не го видял“, „Така ли? Защо?“, „Паднал от преяждане“, „Кой той?“, „Дългоухия“, „Магарешка му работа“…
— Понесоха ме! — ужаси се Мокси. — Понесоха ме, цял милион!…
— Какво те интересува мнението на жабите? — усмихна се Лиско.
— Жаби, жаби, ама цял милион!… Не, аз не мога да слушам такива работи за себе си… Жаби, почакайте да ви изясня някои работи!… Послушайте!… Той ме заведе и аз тогава… Защо не слушате?… Отидох!… Край, станах за смях на жабите!
Мокси се отлепи ядосано от стената, хвърли нещо като къч срещу врякащите и изчезна. В същия миг жабите се развикаха още по-силно. Домби запуши ушите си и също се развика. Не се разбираше какво. Като се навика и като хвърли няколко гневни погледа срещу Лиско, той тръгна към спокойствието, но ненадейно спря и зяпна: Мокси се връщаше, беше много ядосан, но се връщаше.