— Искам да ви кажа, че вече няма да се върна като по-рано! И изчезна…
…последван от Домби.
— Домби, страх ли те е?
— Не, но ми се струва, че ще се захванат и с мен.
— Вземи и Димби със себе си.
— Никой не ме интересува. Домби си отиде.
— Лиско, ти защо ме намесваш? — запита Димби.
— Давам ти възможност…
— Ти кой си, че даваш възможности? Да не би да си този, който е определен да раздава на ляво и дясно възможностите?
— Внимавай, Димби, наблюдават ни. Можеш да си отидеш, без да врякаш като тях.
— Значи ме пъдиш!
— Наблюдават ни, разбират ни и крещят още по-силно, а на мен нервите ми вече са пред скъсване от този шум.
— А моите?
— Сигурно и твоите!
— Не, ти взимаш предвид само своите нерви! А ние нямаме нерви, така ли?
— Или млъкни, или си отивай!
— Отивам си!
Възбудата на жабите стигна крайния си предел, те вече подскачаха и хорово викаха: „Остана един! Само един!… Този, който започна!… И повлече другите… Те го мразят!“ — Лиско запуши уши, но думите го пронизваха. — „Запуши ушите си!… Той запуши ушите си!… Лудият, който започна!… Подпира стени!… Омръзна му безгрижието! Започна да играе на тъга!…
Вижте го!“ — Лиско усети сълзи по очите си и побърза да ги затвори. — „Ууууууу!… Уууууууууууууу!“
Вълната от милионите гласове заблъска стената и противно на очакванията, тя падна на обратната страна. Милионите гласове ликуваха: „Еееееееееее!… Защо я подпираше, а?… Защо падна?… Защо не я подпираше както трябва, а?… Ти я бутна!… Измамник, този е измамник! Той подпираше стената, а всъщност я бутна!… Ууууууууууууу!… Събори стената!…“
Стоеше сам на полянката пред срутената стена. Зад гърба му се издигаха облаци от прах, а Лиско стърчеше като сред полесражение. Вече не чуваше крясъците, макар че тълпата от жаби продължаваше да вие. Лиско се стремеше само към едно — да остане. Нещо му подсказваше, че макар да я няма, стената продължава да стърчи зад него, че той продължава да я подпира, но дори да я няма, достатъчно е, че той е там, макар и сам… Майчице, какви усилия са необходими, за да не рухне на земята. Ще успее ли? Успял ли е някой преди него?
Нещо в крясъците на жабите се пречупи: вляво от него бяха застанали Димби и Домби. Крясъците си продължаваха, разбира се, но ухото на Лиско вече долавяше някои нотки на съмнение. Дочуваха се гласове: „А!“, „Защо се връщат?“, „И оня ли ще се върне?“, „Оня няма!“…
— За мен ли става дума? — запита Мокси и се настани вдясно от Лиско. — А бе вие защо сте позволили на стената да падне? Хрупнах за три секунди и изпуснахте стената… Лиско, не е честно, дето ме въвеждаш в такива приключения. Разбери най-после, магаре съм, имам си определена задача на този свят, да паса, а не да подпирам стени.
Лисичето плачеше от радост, чувствуваше приятелите до себе си и се вслушваше в затихващите крясъци на жабите.
Когато настъпи пълна тишина, сред опразнената поляна се появи Чими. Изглеждаше жалък и дребен. Направи няколко скока към тях, застана в позата на Сфинкс и извряка:
— Поне съборихме проклетата ви стена!
Но стената от живи същества се изсмя. Чими ги погледа още малко, отвори уста да каже нещо ново, затвори я и се отдалечи.
— Сега ли да почнем, или да отложим за утре? — запита Лиско.
— Кккое? — уплаши се Мокси.
— Изграждането на стената.
— Утре! — избърза да каже Мокси.
Потеглиха към реката. Всеки си мислеше как ще се окъпе в
Резедавия вир. Димби и Домби си мислеха, че утре ги чака ново приключение, защото днес само подпираха и пак си направиха приключение, а утре сигурно ще се случат много чудновати работи. Каквото и да се случи утре, ще бъде чааааак утре, помисли си Мокси и влезе във водата. Над нея останаха да стърчат само ушите му. Лисичето заплува към своето Синьо фламинго — нещо, което се роди в мисълта му, докато подпираше. Какво беше то: жажда по далечното ли, копнеж по красотата, или по липсваща мечта? Лисичето се гмурна към дъното, погали няколко пъстърви и разбра, че е влюбено в Синьото фламинго, че се очертава ново приключение, може би с огромни рискове.
СИНЬОТО ФЛАМИНГО
Мокси ги чу да се приближават, но не помръдна, все още му се спеше, а освен това смътно усещане, че има да се случат нежелани събития: цели три дни не го бяха търсили, нервната му система се уталожи, някогашното му спокойствие се възвърна и вече чувствуваше нещо като скука. С хилядолетния си опит магарето бе разбрало, че няма нищо по-привлекателно от скуката. Колкото по-скучно — толкова по-добре. Скучая, значи съм спокоен, нищо не ме боли, нищо не ме вълнува.