Десет приключения на Лиско

А сега тези се приближават и кой знае какво са намислили, особено като мълчат.

— Колко е часът? — запита Мокси и опъна нозе.

Димби погледна часовника си и каза:

— Трийсет и седем.

— Това много ли е, или малко?

— Напротив — успокои го Димби.

— Ако продължаваме да разговаряме и да не правим нищо обаче — каза Домби, — часът ще стане много повече.

Мокси се изправи и се прозя. Лъчите влязоха в устата му и осветиха пространството, уредено с език, зъби и гърло — цялата мобилировка на устната му кухина се радваше на отлично здраве. И опашката. Тя се раздвижи на свой ред и както винаги, беше сърдита на тялото.

— ’Нещо се е случило — забеляза Димби.

— Смяташ ли? — запита Мокси.

— Вече трети ден, откакто не се обажда.

— Това е добре — каза Мокси. — Когато не се обажда, аз

съм добре и се успокоявам, наяждам се и се замислям за хубави неща, животът става приятен, вглъбявам се в себе си и изведнъж ми хрумват особени мисли, например, не съм магаре, че съм на полянка и си паса, наблизо тече река, горе пеят птички, в небето се плъзгат облачета, а аз паса и всичко се върти около мен. Появи ли се обаче ОНЯ, всичко се завъртява обратно, аз ставам нищо, вие ставате нищо, стърчи само той, сякаш той е всичко, а ние заедно — едно нищо. Запомнете от мен: той е егоист и се смята за нещо по-голямо дори от нас тримата, взети заедно, което е нескромно и противоречи.

— На кое?

— Затова ви казвам — край! Щом го няма, значи го няма и никой не ни дава право да се питаме защо го няма. Освен това той е луд. Помните, нали?

— Помним.

— Как подпирахме.

— Да.

— Стената си стърчеше от векове там, а ние изведнъж започнахме да я подпираме. Станахме за смях на жабите. Прав ли съм?

— Прав си.

— Няма да го търсим.

— Добре.

— Смята се за велик, мисли, че слънцето се върти около него, а то не се върти около него, така ли е?

— Прав си — съгласи се и този път Димби, — но от него няма и следа.

— Той ни смята за едно нищо.

— Така е, но от три дни никой не го е виждал.

— Нищо чудно, ако изведнъж заяви, че е великан. Прав ли съм?

— Прав си, но го няма.

— Какво като го няма?

— На мен и Домби ни е мъчно.

— Мъчно ви е, да, мъчно ви е, защото го няма да дойде и да ви каже, че сте едно нищо, а той — всичко. Затова ви е мъчно. Какво искате от мен?

— Затъжихме се и за теб.

— Къде ще ходим?

— Където кажеш.

— Предлагам да отидем на Резедавия.

— А няма ли да го търсим?

— Ако случайно го намерим, докато се къпем — да, но да го търсим специално — не.

Димби и Домби се съгласиха. Те заявиха, че това е добре: няма да търсят, а ще се къпят и ако случайно го открият някъде наблизо — добре, а ако не го открият, тогава ще решат какво да правят, може и да го потърсят. Като повървяха около петнайсет минути, Мокси се досети за нещо, с което не бива да се съгласява, и заяви, че го заблуждават, но като помисли още малко, реши, че не го заблуждават, но за всеки случай постави въпроса направо: заблуждават ли го, или не го заблуждават. Димби и Домби казаха, че не го заблуждават, и тръгнаха отново. Чак когато влезе във водата, Мокси изведнъж разбра, че го заблуждават.

— Заблуждавате ме! — каза решително той.

— Добре де — рече Димби, — като излезем, ще видим дали те заблуждаваме.

Като се излегнаха на пясъка, Мокси се замисли още и реши, че наистина не го заблуждават и че се е заблудил, като е допуснал такова нещо за приятелите си.

— Всъщност наистина сме те заблудили — подхванаха разговора Домби, — защото ти казахме, че няма да го търсим, а ние всъщност го търсим непрекъснато.

— Но не и специално — рече Мокси.

— Е да — съгласи се Домби.

Лежаха и усещаха приятното гъделичкане на мушиците. Те прехвърчаха от ухо на ухо, от нос на нос. Полежаха, отново се окъпаха, пак полежаха, поразговаряха и млъкнаха. Както си му е редът, загледаха се в небето и си направиха няколко картинки от облаците, след което всеки поотделно започна да мисли за Лиско. Ето че стават недопустими неща — дните минават, а от него няма и следа. Няма лисиче, няма приключения, наоколо пълно само с приятни неща, а скуката се оформя като нещо, което можеш не само да усетиш, но и да пипнеш. Вярно, по едно време Димби пипна някакъв камък и помисли, че без да ще, е пипнал коляното на скуката.

— Защо пък да не потърсим и специално? — запита Димби. — Какво ни е направил, че да не го търсим официално? Какво току сте ревнали срещу Лиско?