С всяка изказана дума Димби повишаваше тона, после се изправи и започна да ръкомаха:
— Без Лиско ние щяхме… Какво щяхме да бъдем без Лиско, кажете де? Какво сте ревнали срещу него, какво ви е сторил? Мокси, кажи какво ни е сторило лисичето?
Мокси помълча известно време, но после извика изведнъж на свой ред, че лисичето им е сторило много лоши неща и може да се каже, че нито едно от нещата не е било добро, освен дето им спечели една кошница ягоди на конкурса за най-дългото име. След което Мокси продължи:
— Какво е животът? Животът трябва да се живее. А ние не го живеем. Вместо да живеем, правим си приключения, от които се чудим как да се измъкнем. Откакто се помня, само се измъквам. Ми то от измъкване не ми остава време да живея. Вместо да живея и да паса, аз се измъквам. Така ли е? — Димби и Домби мълчаха. — И сега… Да вземем това, че вече три дни го няма. И то на нищо не прилича — вместо да си живея живота и да си паса, в момента се питам къде ли е отишъл и защо го няма. А това ме безпокои. Лиско ни безпокои, ето какво искам да ви кажа. А на всичко отгоре, когато се появи, вместо да се шмугне кротко между нас, той ще ни струпа нещо на главата. Така ли е? Той се мисли за всичко, а нас — за нищо. Това аз няма да допусна, да ме смятат за нищо, и няма да отивам никъде, нито да го търся, нито нищо…
Докато завършваше последното изречение, Мокси гледаше лицето на лисичето. Стори му се много бледо и обърнато отвън навътре, от светлината на деня към тъмнината на вътрешността му. Същото бяха почувствували Димби и Домби. Какво беше станало? Откъде се беше взело това извръщане отвън навътре, от деня към вътрешността?
— Лиско, ти си блед! — рече уплашено Мокси. — Приятели, нали е много блед? За първи път го виждам толкоз блед. Майчице, колко си блед!…
Лиско направи опит да се усмихне, от туй сякаш избледня повече.
— И си отслабнал — забеляза Домби.
— Кльощав — рече Димби. — Какво ще те правим такъв блед и кльощав?
— В момента се сбогуваме — отвърна лисичето. — А трябва да ви кажа, че изобщо нямаше и да се сбогуваме, ако не ви срещнах тук. Пожелавам ви всички хубави неща наведнъж.
— Какво?
— Да ви се случват все весели работи.
— А на теб?
— Мен ме оставете, задраскайте ме, не ме споменавайте и в разговорите си… Довиждане, Мокси!… Довиждане, Димби!… Довиждане, Домби!… Отново тръгвам по света, но крачката ми е несигурна.
Като изрече това, лисичето се обърна към пътечката и се отдалечи, те видяха тъжната му опашка, направи им впечатление, че тя не изчезна, а се стопи, толкоз бавно се отдалечаваше — толкоз бавни бяха стъпките на лисичето, сякаш за първи път не знаеха нито къде отиват, нито защо.
Димби, Домби и Мокси мълчаха. Има неща, на които можеш да откликнеш поне с въпрос, но тук… Държането на Лиско беше необикновено, такъв те никога не са го помнили и всеки за себе си беше странно убеден, че няма защо да се обажда, тъй като ще попречи на някакво предопределение.
— Чухте ли — каза най-после Мокси, — той си отива завинаги и въпреки туй нямало да се обади, ако не беше ни срещнал случайно. Нямало и да се сбогува. Това е той и тази работа няма да свърши весело. От приключението със стената виждам как нещата стават все по-тъжни.
В своето бавно тръгване Лиско чу тези думи на магарето и все пак дори не помисли да се върне, а можеше да хвърли последен поглед на Резедавия вир, на дърветата край него, да се сбогува с пъстървите, да се докосне до приятелите, да се отдалечи с достойнство. Но с много сълзи, помисли си лисичето, парене в очите и недомлъвки. А така — тръгваш и край.
Денят започваше добре, с ярко слънце, прохладно небе и меки облачета, понесени на юг.
Нещо му подсказваше, че и той трябва да върви на юг, към топлите далечини, към особените неща на земята. И като тръгна по пътеката, тъжното му настроение неусетно започна да чезне. За тази работа си имаше обяснение — пътят го зовеше, новите впечатления го очакваха навред, отдалечаваше се от познатото и се приближаваше към непознати области, които нямаха имена или пък, ако имаха, не му бяха известни. За кой ли път върви към неизвестността? Но този път неизвестното ли го зове, или нещо друго? И какво точно беше то! Как се беше появило изведнъж като видение?
По обед, когато слънцето се вдигна високо, лисичето се оттегли на сянка под голямо дърво и чу гласчето, което му извика:
— Не пипай ореха, не виждаш ли, че е мой!
Лиско погледна надолу и видя ореха. Беше добър, с гладка черупка. Мравката стоеше до него, а очите й хвърляха мълнии.
— Какво има?