Около ореха се завъртяха игри и фестивали с участието на певци, танцьори и гимнастици. Поети прочетоха стихотворения за намерената от Царицата ценност, която народът ще изяде. В продължение на няколко часа тържеството се разви по всички правила, а накрая увенчаха с орден Царицата, задето е намерила и подарила орех на народа. По този начин Царицата получи хем орех, хем орден, старейшините получиха ордени и обещание, че ще изядат едната четвърт от ореха, доносниците получиха благодарствени медали, а народът получи чувството, че притежава огромен вкусен орех, който е негово достояние. Всички бяха доволни. Всъщност Царицата не можеше да изяде повече от една четвърт, другите три четвърти щяха да изядат старейшините, но те даваха да се разбере, че ще изядат само едната четвърт, а Царицата три четвърти, докато народът имаше чувството, че орехът е негова собственост и пращаше благодарствени телеграми и поеми, написани от поетите. От тези песни и поеми Царицата знаеше, че народът е притежател на орех, който всъщност си беше неин и само тя можеше да каже каква част ще даде на старейшините, които, от своя страна, знаеха, че Царицата, да се убие, не може да изяде повече от едната четвърт, и на тях се падат три четвърти от ореха на народа. И все пак най-щастлив беше народът, който смяташе, че ще изяде целия орех, това се говореше навсякъде, дори вече го обявяваха за изяден.
Но орехът стоеше все още в центъра, цял, и слушаше поемите, написани в чест на намирането му от Царицата. Царицата също слушаше. И в този момент някой се промъкна до нея, повдигна се до ухото й: някой казал: добре де, пеете псалми за ореха и се карате на кого да бъде, но как ще го пренесете до дупката? Царицата нареди веднага този, който е казал това, да се арестува. Песните и танците продължиха още, но вече никой от старейшините не слушаше и не гледаше, всеки бе завладян от една мисъл: наистина, как ще вкараме това огромно нещо в дупката и как ще го домъкнем чак до тронната зала на Царицата. Това не ме интересува, подслуша мислите им Царицата. Докато песните, поемите, гимнастическите упражнения и псалмите течаха, на преден план бе изтикана техническата мисъл. От нея се искаше да каже как. Но тя не можа да каже. Тогава се надигна поетическата мисъл. Поетическата мисъл нямаше сили да помести ореха нито на милиметър, но можеше да напише статии и стихотворения против техническата мисъл. За техническата мисъл се каза, че тя не е никаква техническа мисъл, всички технократи бяха обезглавени и се пристъпи към преместването на ореха с примитивни, нетехнически средства. Десет хиляди мравки се наредиха зад ореха и започнаха да изслушват речите на десет хиляди оратора за това, че орехът трябва да се натисне и да се търкулне към дупката на Царицата. Тогава никой не мислеше дали дупката е достатъчно голяма да погълне ореха, тогава беше време на речите. И тъй като ораторите бяха повече от присъствуващите, всеки, като си каза думата и като се оттегли, до ореха останаха само старейшините и Царицата.
— А! — каза Царицата. — Какво стана?
— Не знаем какво стана — рекоха старейшините. — Можем да произнасяме речи, а не да тикаме орехи.
— Добре де — рече Царицата, — ами сега?
— Сега нищо.
— Сега ще тикате ВИЕ!
Старейшините се наредиха зад ореха и започнаха да тикат, но орехът не се и поклати. Така е, призна един от старейшините, научихме всички да произнасят речи — всеки говори и изчезва, а кой ще тика?
— Народът е станал хитър — забеляза друг. — И си гледа
кефа, прави се, че участвува, а всъщност не участвува.
— Народът само консумира.
— Добре де, какво консумира, щом орехът е при нас!
— Консумира други неща, а на нас ни оставя ореха.
— Брей, че той тогава се е изхитрил!
— Изхитрил се е я!
Царицата пожела да знае за какво говорят старейшините. Старейшините й казаха, че народът се е изхитрил.
— Не може да бъде — рече Царицата, — не чухте ли какви речи се произнесоха!
— Чухме.
— Тогава млъкнете и го доведете.
Старейшините доведоха народа обратно. Царицата се изправи до ореха и заяви, че това нещо е достояние на всички и трябва да влезе в дупката на мравуняка. Народът обаче каза ура. Царицата каза, че сега, както си викат ура, добре е всички да започнат да тикат. Народът завика още по-силно ура и се направи, че тика. Наистина, създаде се величествено впечатление, че народът участвува в тикането на ореха към дупката на мравуняка, Царицата и старейшините бяха убедени в това, а всъщност орехът продължаваше да си стои на мястото. Повечето от присъствуващите бяха получили впечатление, че орехът се търкаля, те можеха дори да се закълнат в това, но орехът продължаваше да стои на място и Царицата се принуди да извика: