— Стойте! Какво става тук! Ясно се вижда, че орехът върви, ясно се очертава тикането му от народа, а орехът не върви, а стои. Не се е поместил. Как става това? Философи, теоретици, как става туй?
Философите и теоретиците това и чакаха, втурнаха се и доказаха, че орехът не стои на място, напротив, стремглаво върви към дупката. От това бяха доволни много мравки, но някои не бяха доволни или се правеха на такива, затова се издаде друга заповед: тъй като орехът наистина върви напред, но трябва да тръгне още по-бързо напред, необходимо е да се впрегнат всичките сили на мравуняка. Мобилизираха се дори професорите от университетите. Когато и те се включиха, всички видяха, че орехът се търкаля стремглаво към дупката. Отново ура. Орехът слушаше всичко туй и се чудеше на ума им, единствен той си знаеше, че не се е помръднал.
Тогава Лиско, който наблюдаваше отстрани, се удиви от едно нещо: орехът си стоеше като камък на мястото, всички викаха ура, хвалеха движението напред, правеха се, че тикат, и отново викаха и пееха, непрекъснато уверяваха Царицата в движението напред, а и самата Царица ги уверяваше, че се движат към дупката. Най-нахални се оказаха поетите. В стиховете
си те бяха вкарали вече ореха в дупката, макар че отделни личности, мерейки ореха, като мереха и дупката на мравуняка, нееднократно забелязваха, че орехът е по-голям от дупката.
Лиско се усмихна, по едно време му хрумна да удари ореха с лапа или да го открадне, но нещо му подсказа, че не бива да прави туй. Каза си: по света има какво ли не, защо да няма и това, заряза мравките и тръгна по пътя си. Вече не знаеше и не можеше да отгатне нито колко е вървял, нито колко се е отдалечил от Резедавия вир. Само си помисли: Чакай, Лиско, защо мериш разстоянията от Резедавия, какво е той за теб? Резедавият вир е мястото на удоволствията, отвърна си лисичето, там се къпем, плуваме и се радваме, всъщност то е нещо важно в живота ни. Правим каквото правим, дори след най-страшните приключения винаги отиваме при него, за да се изкъпем. При едно посещение при вира от нас се смъкват умората, страхът и неприятните усещания. Там всеки става добър, дори Мокси не мърмори, а плува или се излежава на сянка. А мравките нямат такъв вир, никой няма подобен вир, само Лиско и Мокси, Димби и Домби.
Някои все още продължават да твърдят, че проклетият жабок Чими няма сърце, и по всяка вероятност е така, Чими има сърце само тогава, когато трябва да се страхува. В момента той стоеше зад дънера на една стара бреза и се страхуваше. През полянката бе преминало нещо много особено, почти страшно, такова нещо жабокът никога не беше виждал и се питаше какво ли може да означава, на кого е притрябвало и какви ли можеха да бъдат последиците от него. Преди да отговори на тези въпроси обаче, жабокът предпочете да се оттегли и да си отговори на въпросите отдалече. След като се отдалечи с бягане, той се сети за ОНИЯ. Според жабока Чими ОНИЯ не само, че можеха да отговорят на въпросите му, но бяха длъжни да сторят това. Къде да ги намери обаче. При реката, разбира се.
Чимиджимичамиджоми се отправи към Резедавия вир.
Проклетниците се оказаха там, току-що излезли от водата, излежаваха се на слънцето. Разбира се, магарето използуваше почивката и за похапване. Вярно на навиците си, то отскубваше по стръкче тревичка, отърсваше капките от тялото си и пропъждаше с опашка някоя мухичка. Дебеличкият и слабичкият лежаха с коремчета към земята. В устите им блестеше по една тревичка, сякаш подражаваха на магарето в пасането. Но преди да се приближи, Чими видя как слабичкият Димби се обърна по гръб и се загледа в небето. Без да ще, жабокът също погледна нагоре. Там както винаги нямаше нищо — няколко облачета и нищо повече. Тогава за какъв дявол това хлапе зяпа небето? Сякаш има кой знае какво, а всеки знае, че няма нищо. В най-добрия случай — облаци или пък някоя птичка. Това нервираше особено много жабока. Изобщо някои същества се нервират много, когато разберат, че други същества виждат важни неща там, където първите същества не ги виждат.
— Приближава се Чими — прошепна тихо Домби.
— Сигурно носи някаква проклетия — рече тихичко Димби.
— Само да не ни набута в нещо неприятно — прошепна Домби.
— Но ние ще внимаваме, нали? — обади се Мокси.
— Първо да го изслушаме — рече Димби.
— Не! — извика силно Мокси. — Сега съм тъжен и не ми се влиза в приключения!… Когато съм тъжен, ми се пасе.
— Всички сме тъжни — отвърна Димби, — но това не пречи да го изслушаме.
— Не искам! — издигна глас Мокси.
— Какво вика този? — запита Чими, като се приближи.