— Махни се! — изрева Мокси.
— Защо да се махна?
— Дразниш!
— Добре де, ще се махна.
Чимиджимичамиджоми започна да се връща, той беше сигурен, че ще го повикат обратно. И не се излъга.
— Чими!
Позна гласа на Димби, вторият по важност сред компанията им — така му се струваше на Чими, че Димби е вторият след Лиско.
— Ела и кажи какво имаш да кажеш — обади се и Домби.
— Ти там, Димби ли си, какво си, защо гледаш небето и например, като го гледаш, виждаш ли нещо в него?
— Че там има сума ти работи — отвърна Димби.
— Какви например, аз нищо не виждам.
— Приятни.
— Приятни?
— И можеш цял ден да ги наблюдаваш… Кажи какво е станало?
Чими откъсна поглед от небето.
— Много се изплаших — започна той. — Лежах си зад един дънер или може би пред, а може и да не лежах, по-скоро стоях, когато изведнъж през полянката мина най-големият проклетник на света. Той е по-проклет и от мен, ще знаете.
— Е? — извикаха слушателите.
— Нищо, мина.
— И какво?
— Много ме уплаши.
— Как те уплаши?
— Беше тъжен, имаше вид на нещо, което отива много далече, и ся… сякаш за… завинаги. Разбирате ли? Понякога някои неща изведнъж придобиват вид, че си отиват и няма да се върнат.
Мокси престана да дъвче и се изправи. Домби също. Димби започна да навлича панталонките си.
— И какво те тревожи? — попита Домби.
— Та чак се уплаши? — попита Димби.
— Уплаших се — призна си Чими. — И искам да знам за какво си отива. Вие без този проклетник сте заникъде. Все едно, че ви няма на света. А той имаше вид на нещо, което си отива.
— Слушай, Чими, него от време на време го хваща сърбеж по петите. Хване ли го, той напуска Тихата гора, забравя Резедавия вир и заминава на самостоятелни приключения. Тогава ние се излежаваме и го чакаме.
— Не е така! — настоя Чими.
— Сега ти ли ще знаеш повече от нас? Лиско си има и един отделен живот.
— Не е така! — настоя повторно Чими. — Той имаше вид на нещо, което няма да се върне никога. Затова съм при вас, да ми кажете за какво си отива. Много тъжен, чак опашката му беше тъжна. И тя имаше вид на опашка, която хич и не смята да се върне.
Мокси заплака. В лявото му око се образува голяма бистра сълза. В сълзата се отразиха Димби, Домби и Чими. И тримата приличаха на топчета. Толкова бяха закръглени.
— А на мен тази личност ми е необходима — продължи да обяснява жабокът. — Аз още не съм доказал на този тип, че съм по-голям проклетник от него. Досега ме е побеждавал няколко пъти, но ето че настъпи моментът да го победя завинаги, а той бяга.
— Къде го видя? — Димби се облече напълно.
— На Брезовата полянка.
— Накъде отиваше?
— На юг.
Мокси попита къде се намира юг. Казаха му. Без да отрони дума, той тръгна. Потегли и Димби. Само Домби се колебаеше, страхуваше се, че там, дето отиват, навярно предстояха страшни и непосилни за изживяване лудории, но можеше ли да устои? С лисичето се беше случило нещо съвсем неразбираемо. Не съществуваше сила на света, която да спре приятелите му.
Добре, но Чими? Защо и Чими тръгна след всички? Туй пък беше най-трудното за разбиране. Да вярваме ли на жабока? Той заяви, че би изминал не знам колко си път не за друго, а само за поредната си проклетия.
Димби, Домби и жабокът се откъсваха за първи път от постоянните си места, където живееха — от Тихата гора, Голямата поляна, Брезовата полянка и Резедавия вир; те никога не бяха виждали широкия свят. Що се отнася до Мокси, на него този свят му бе добре известен, някога бе успял да отиде чак до морето. За малко да го види. Само да не бяха сочните магарешки бодили, порасли по склона на Медения хълм. Проклетият Меден хълм, който попречи на Мокси да види морето.
Минаха и през Полянката Където Е Изправен Варела. Чими благоразумно заобиколи варела. Да попаднеш три пъти за един тъй кратък живот в дупката на варел, е много, а Чими бе попадал вече два пъти…
На осмия ден от пътешествието си лисичето се озова пред една зеленчукова градина, но не тя предизвика интереса му, а този, който стърчеше сред нея. Състоеше се от части: широкопола шапка, черен костюм и вехти обуща, но с връзки.
— Плашило съм! — рече внезапно той. — Плаша гаргите. Ела, господарят го няма.
Лиско се огледа, вслуша се в затихващите удари на сърцето си и влезе в градината.
— Приличате ми на човек — каза той.
— Нали? — съгласи се радостно плашилото. — Малко ми трябва, за да стана човек. Имам шапка, костюм и обуща, но чувствувам, че все пак ми липсва нещичко.
Лисичето не сваляше очи от бъбривкото пред себе си.
— Така ли е?
Лисичето се съгласи и добави: