— Липсва ви само това, което би трябвало да запълни дрехата и шапката. Но отдалеч…
— Вие кой сте?
— А, аз съм едно нищо и никакво лисиче.
Плашилото кимна с шапката си.
— Вижда се, че сте незначително, много сте ниско, едва се подавате от земята. Накъде сте се отправили?
А сега де!
— Вървя.
— Вървите.
— Скитам.
Плашилото въздъхна:
— А аз стоя, откакто се помня вися на тази греда под слънцето и дъжда. И все пак нямате ли цел?
— За кое?
— В скитането.
— Не мога да ви се разкрия, виждаме се за първи път, не се познаваме, нито ще ставаме приятели, не мога да задоволя любопитството ви.
— С това ще ме убиете, защото вися и нямам забавления.
Вися и плаша гаргите. Страшилище за птиците. Видят ли ме, песните им секват.
— Ми не ги плашете.
— Плаша ги с това, че вися.
— Тогава не висете.
— Какво?
Костюмът и обущата се сгърчиха от учудване.
— Какво казахте?
— Слезте от гредата.
Плашилото се сгърчи отново.
— И като сляза?
— Превърнете се в скитник, на такъв приличате.
Плашилото кихна.
— Хм! — каза след това.
— Опитайте — продължи да се шегува лисичето, — напуснете градината и разгледайте света. Тръгваме ли?
— Хм! — отвърна плашилото. — Като си помисля, настръхвам.
— Тогава висете! — Лисичето се обърна. — Бъдете страшилище, плашете птиците и служете безропотно на господаря си!…
— Чакайте!
— Довиждане.
Плашилото отново остана самичко, обаче отсега нататък под шапката му закипяха мисли. Колко спокойно и хубаво беше по-рано в шапката — тихо, гладко, празно… А сега… мисли, колебания и омраза към господаря.
Лисичето подскачаше надолу по пътя си, доволно, че поне временно го е напуснало кафявото настроение. Запита се — да съжалява или да не съжалява за внесения смут под шапката на плашилото. Нямаш много право, каза си лисичето, ти наруши спокойствието му и го остави да се разкъсва от въпроси. Всеки знае, че плашилото е сглобено и поставено да плаши, за друго то не става и никой няма право да променя начина му на живот.
Лиско забави крачките си и спря, обърна се към зеленчуковата градина, дори понечи да се върне, но се разколеба: така поне ще прогоня скуката му, това плашило само виси в безделие.
И отново тръгна.
Всеки нов ден разкриваше разнообразието си. Пред очите на малкия пътешественик картините се сменяха. Нови гори, нови. хълмове, реки, пътеки. Само слънцето си оставаше същото. И настойчивостта на онова в него, което го бе позовало да тръгне
към видението си, упоритостта на неразбираемата тъга.
Следобед реши да си поотдъхне, вмъкна се в сянката на високо и разклонено дърво, но като притвори очи, разбра, че тук не може да се подремне. Кацнал на върха, един кълвач разнищваше тишината, острият му клюн дълбаеше кората с лакомо настървение.
— Хей, кълвач!
Тишина.
— Кой вика?
— Аз викам.
— Какво викаш?
— Моля те, като гледаш от високо, напрегни зрението си и ми кажи съзираш ли в далечината едно сребристо езеро?
— Не съзирам.
— А тръстики?
— Няма такова нещо.
— А една висока синя птица?
— Няма, няма.
— На юг!
— Няма!
— Няма или не се вижда?
— Прекъсваш ме. Тъкмо се задава червейчето.
Последва едно: Кърррррр!…
Лисичето се измъкна от примамливата сянка — да се отдалечи от пронизващия съзнанието Му шум.
Кълвачът най-после изтегли червейчето, глътна го и се почувствува най-щастливата птица на света. Той притвори очи.
Когато ги отвори, примигна от изненада. Май че излъгах, рече си кълвачът, но тогава бях зает. Вгледа се още веднъж в далечината. Там, ама доста далеч, зад гората и зад прегорялото зелено на равнината, потръпваше нещо сребристо. Ако това сребристо нещо е езеро, мислеше си кълвачът, и ако оранжевите петна са тръстики, нищо чудно между тях да се разхожда висока синя птица, което ще означава, че преди малко съм дал погрешна информация.
— Хей, лисиче!… Лисичеееее!
Кълвачът искаше да помогне на скитника.
Казахме, напред вървеше Димби. Домби се оставяше да го водят. Той през цялото време тръпнеше, някой би добавил, че трепереше от страх. Как да не се страхува — вече осем дни се отдалечаваха от Резедавия вир, дори повече — осем денонощия. Упорито напредваха в непознати за него далечини. Домби беше чувал, че в далечините има много неща, дори лъвове.
— Мокси — той изчака магарето, — ти вярваш ли, че утре или вдругиден няма да се натъкнем на някой лъв?
— Малко вероятно — отвърна магарето, — ходил съм и по-далеч, но лъвове…
— Когато Лиско те заведе на морето.
— Тогава не срещнахме.
— И все пак…