— Ще влиза във варели! — възмути се Димби. — Хайде де!… Види варел и влиза!… Че ако всички започнем да се пъхаме по варелите…
— Какво ще стане? — запита гласът.
Димби се зачуди какво би станало.
— Няма да остане празен варел — измисли най-после той. — Нали, Домби?
— Нито един — потвърди Домби. — Навсякъде ще се напълни с пълни варели.
— Точно така, Домби!
— Ще влиза във варели! — започна да се възмущава и Домби. — Слушай бе, как те наричаха?…
— Чимиджимичамиджоми! — отвърна с готовност гласът. Димби повдигна рамене. Домби погледна към горичката за
диви ягоди.
— Слушай бе, Чими и така нататък — каза Домби. — Как успя да влезеш във варела?
— Амии, как да ви кажа — започна гласът.
— Не го усуквай! — ядоса се Димби.
— Както си вървях — продължи невъзмутимо гласът, — този варел се изпречи пред мен.
— Аха, изпречи!
— Брей, викам си, какво ли е това?… Понеже не знам какво е, разбирате ли?
— Да де, разбираме.
— И си викам — да го разгледам… И както го разглеждам, покачих му се, да видя как изглежда отгоре…
— Кой те бие по главата да гледаш варелите отгоре? — ядоса се отново Димби.
— Никой — отвърна гласът.
— Продължавай! — рече Домби.
— Покачих се — продължи гласът — и гледам: отгоре има дупка.
Димби и Домби се закискаха.
— Че кой варел няма дупка — каза Димби.
— Всички имат — потвърди Домби. — Варел без дупка е като… не знам какво.
— Остави го да продължава… Продължавай!
— Погледнах през дупката — продължи гласът. — Гледам, тъмно. Викам си, да видя какво има в тъмното. Спуснах се и… Край!
— Като кораб без кормило — рече внезапно Домби.
— Домби, какво говориш? — учуди се Димби.
— Понеже го намислих — отвърна Домби. — Варел без дупка е като кораб без кормило… Или пък…
— Не прекъсвай съществото, което говори!… Продължавай! — обърна се той към варела. — Какво имаше в тъмното?
— Нищо! — отвърна гласът. — Цялото тъмно, празно. За първи път виждам такова празно тъмно.
Гласът започна да чука по варела.
— Чувате ли?
— Чуваме — отвърна Димби.
— Празно!
Димби се почеса по главата:
— Домби, какво ще кажеш?
— Амии, какво?… Трябва да го спасим.
— Слушай, ще те спасим!… Ще потърсим някой от приятелите и ще те спасим. Ще почакаш ли?
— Ще чакам, разбира се. Къде ще вървя!… Защо ви е някой приятел?
— Защото не можем само двамата. Варелът е висок.
— Ще потърсим някой ВИСОК приятел — допълни Домби.
— Добре.
— Да не вземеш да изчезнеш?
— Какво повече?… Аз съм изчезнал.
— И ти си прав — съгласи се Домби.
Димби в това време изброяваше приятелите си наум и се
чудеше кой от тях може да мине за висок, толкова висок, че да стигне до горната част на варела. А Домби си мислеше за Мокси. От ниска гледна точка Мокси беше висок и строен.
Магарето пасеше на своето любимо място с опашка към слънцето, както го беше научил Лиско, и с нетърпение чакаше да се напасе, за да отскочи до тръните, които напоследък му служеха като десерт. Така му бе казал Лиско — тръните накрая, за десерт, понеже свършват. Мокси го запита как могат да свършват някакви си прости магарешки тръни, а лисичето му бе отвърнало, че напоследък всичко свършва — и водата за пиене, и кислородът. Светът щял да остане без кислород. Мокси не се разтревожи за кислорода, но проблемът за тръните го разстрои за цели два часа. Ами ако кислородът свърши по-напред и останат сума ти тръни неизядени? Затова той отскачаше по-често към десерта и по-малко към тревата.
Димби и Домби минаха бързо към него и го помолиха да чака пред варела, тъй като имат да правят нещо много важно, а те самите ще отскочат да търсят Лиско.
Мокси ги послуша и лениво се приближи до ламаринения съд, на който пишеше „Нафта“. Спря се, прозя се, хвърли тревожен поглед към пълния си корем и се почеса на варела.
— Ей, какво става? — извика някой до него.
Мокси отскочи настрана и огледа местността. Ослуша се. Никой. Наоколо нямаше нищо живо, което би могло да извика каквото и да е. Мокси внимателно се приближи и помириса варела, заобиколи го няколко пъти. След като се чуди още малко, Мокси го ритна и варелът иззвънтя.
— Защо риташ? — обади се повторно гласът.
За няколко секунди Мокси се намери на почетно разстояние от варела, където помисли известно време и след като реши, че такова нещо не може да бъде, бавно се върна и застана на достатъчно и безопасно място настрана.
— Ей, бъчво! — престраши се най-после той.
— Какво?
Мокси трепна и направи крачка назад: