— Де да знаеш, викаш.
— Представи си, че на лъвовете им хрумне да тръгнат като нас.
— Може, не че не може, но и те трябва да си имат някой свой Лиско.
Димби се спря да ги изчака.
— Какво си говорите?
— На общи теми.
— За лъвовете — добави Мокси. — Например има ли вероятност по пътя да се натъкнем на лъвове.
— Вероятността е много малка — започна да ги успокоява Димби. — Чими, насам нали няма лъвове?
— Какви лъвове? — Чими се приближи до тях повече отвсякога. — Защо лъвове? Страхливци, кой говори за лъвове?
Домби седна на тревата.
— Вече осем дни и нощи — рече той. — Вървим из непознати места.
— Изобщо защо тръгнахме? — поиска да знае Мокси. — И кой тръгна първи?
— Ти! — обвини го Домби. — Заплака за Лиско и потегли!
— Но не за осем дни — възрази магарето. — Мислех, че ще си повървим един час и ще се върнем… А вие защо не ме спряхте?
— Предлагам да се върнем — рече Домби.
Мокси заяви, че кракът му повече няма да пристъпи напред; според него това пътешествие е лудост:
— Ето че лисичето ни повлече отново. Не усетихте ли как се забравихме и изминахме път за цели осем дни, без да се запитаме къде вървим. Едва днес благодарение на Домби се постави въпросът за лъвовете.
— Тихо!
— Защо тихо?
— Млъкни! — помоли Димби. — Някой вика.
Ослуша се. Някой наистина викаше. Зовеше ги. Молеше ги да се приближат.
— Домби, хич и не поглеждай натам — проплака Мокси.
— Защо? — започна да трепери Домби.
— Случайно погледнах и мога да ти кажа, че никак не съм доволен — заяви Мокси. — Това същество, ако ти се появи, да речем, нощем, ще бъде направо призрак.
Димби се взираше в посоката, но не можеше да различи добре това, което виждаше.
— Горкото плашило! — доложи накрая той. — Какво ли иска? Какво ли му е станало?
Без да се съвещава с приятелите, Димби тръгна към зеленчуковата градина.
— Добър ден.
— Аз съм плашило.
— Знам.
— Вися и плаша гаргите.
— Махай се от главата ми! — изкрещя Чими.
— Това и смятам да сторя — добави плашилото. — До днес висях спокойно на гредата, но мина едно приятно същество и разбунтува душата ми.
Четиримата пътешественици зяпнаха.
— Да знаете само колко малко ми трябва, за да стана човек. — Плашилото поклати ръкав. — Имам шапка, имам палто, панталони, обуща… Какво ми липсва още? Трябва малко да се посъбера, да се съсредоточа повечко и готово. Гаргите се плашат от мен, понеже им приличам на човек. Щом птиците ме смятат за човек, значи… Вие двамата също сте човечета, нали?
— Да — призна си Димби, — аз съм Димби.
— Аз съм Домби. Ние сме наистина човечета.
— Не, аз няма да вися повече и ще се съсредоточа — каза плашилото. — Ще се посвия и ще кристализирам във формата на човек. Имам ли шапка? Имам. Палто имам ли? Имам. Това са панталони, а ето ги и обущата. Остава само онова.
— Което е доста важно — прошепна Димби.
Плашилото слезе от гредата и се отърси, ръкавите се размятаха на всички страни, после свалиха шапката и започнаха да я отупват.
— Случайно да сте виждали някакво лисиче? — запита внезапно Димби.
— Преди малко — отвърна плашилото. — Поговорихме си, покани ме да го придружа.
— Къде?
— Натам. — Плашилото посочи. — Предложи ми да стана скитник, но аз, глупакът…
Пътешествениците отправиха погледи към гората, според думите на новия им познайник лисичето бе изчезнало в нея.
— То е някъде там — каза Домби.
— Между листата — каза Мокси.
— Наблизо — заключи Димби. — Може би само на пет крачки от нас.
Без да каже дума, Чими се запъти към гората. Един след друг пътешествениците изчезнаха в нея.
— Чакайте! — провикна се подир тях плашилото и затича да ги настигне.
Пътешествениците не разбраха кога се загубиха сред дърветата. Първо се отдели Димби, след него Домби, след Домби Мокси. За Чими да не говорим, той и без туй се движеше самостоятелно. Чими вървеше и се питаше: насам или натам? Като разбра, че нито натам, нито насам означава нещо, жабокът се приготви да извика за помощ, но кого? Какво щяха да кажат проклетниците? И ето че се случи най-лошото — нещо черно се изпречи пред него. Жабокът вдигна предните си крачка и изпищя.
— Какво има? — дотича Димби.
— Там нещо ме изплаши.
— Плашилото! — поясни Димби.
— Може би изплаших някого? — дотича плашилото. — Това е трагедията на живота ми.
Изпищяването на Чими все пак свърши някаква работа, всички се събраха накуп, дори се хванаха. В страха си Чими напипа нещо доста надеждно.
— Пусни опашката ми! — извика Мокси.
Чими се изчерви и пусна опашката, но побърза да потърси ръката на Димби. Димби се усмихна и каза: