— Страхът е велико нещо, нали, Чими?
— Хм! — отвърна жабокът.
Като се държаха здраво един за друг, като се препъваха и падаха в полумрака, петимата напредваха в неизвестна за никого посока. Мълчаха. Само плашилото говореше нещо безкрайно, описваше неописуемата си трагедия да живее, за да предизвиква страх, и то у кого, у милите пърхави птичета.
— Море, птичета! — промълви Мокси. — Аз и в момента треперя, като си представя, че се движиш зад гърба ми.
— Бе вие нямате ли си друга тема освен страха? —не издържа накрая Димби. — Само за туй ли ще говорим?
— Само за туй! — рече свадливо Домби. — Всъщност какво е животът? Животът е една филийка, намазана със страх.
Едва тръгнали, трябваше да спрат — нещо тревожно се носеше из гората, на всичко отгоре някой викаше. Никой не посмя да наруши мълчанието, в тишината всеки се стараеше да разбере какво точно става.
Да, наблизо.
— Лисичеееее!
Димби първи подразбра, че място за безпокойство няма, и
поведе опашката си — какво друго освен опашка можеше да нарече нанизаните зад него страхливци — към края на гората.
— Лисичеееее! — продължаваше да вика кълвачът от върха на високото дърво.
— Извинете — повдигна глава Димби, — търсите ли нещо?
— Едно лисиче — отвърна кълвачът. — Преди малко ме запита дали виждам в далечината езеро. Искам да му кажа, че виждам.
— Симпатично ли беше?
— Не знам, питаше за езеро.
— Езеро — Димби почеса главичката си. — Мокси, какво ще кажеш?
— Замислил е нещо с езеро — отвърна Мокси.
Пътешествениците се осведомиха накъде бе тръгнало лисичето и напуснаха гората. Щом излязоха от хладния полумрак, Чими с презрение пусна ръката на Димби и се отдалечи, зае постоянното си място, откъдето, без да ги изпуска из очи, можеше спокойно да следва върволицата. Осем дни следваше опашката на магарето. От няколко минути насам обаче на мястото на опашката имаше шапка.
На деветия ден сутринта Лиско се събуди сред висока трева в полето. Източният хоризонт готвеше поредната си изненада към света — въздухът там предстоеше да се разпука и розовите отблясъци щяха да изтласкат слънчевия жълтък в небето. Лисичето не можеше да се разсъни, все още му се спеше, снощи откритото пространство го бе задържало будно до късно, разглеждаше целия тъмен купол и звездите по него. Някакъв вътрешен глас му подсказа, че е настъпил последният ден на вървенето; Лиско сякаш подуши близкото присъствие на синьото фламинго и потъна в мечти. Разхождаше се по звездите и отново се питаше — за кой ли път — как е възможно това — той си представяше с голяма точност нещо, което никога не беше виждал.
Подремна си допълнително, но накрая по кожата му се разля топлина, тя го надигна. Цветът на слънцето вече не беше жълт, а бял, равнината се смееше, в далечината трептеше млечна мъглица. Може би в нея се криеше развръзката. Лиско се търкулна в росата, отърси се и поиска да се усмихне, както бе правил редовно по-рано, но усети, че усмивката му е прищипана от предстоящите събития. Кожата му позасъхна, топлинката го ободри, Лиско неочаквано си спомни приятелите. Мисълта за тях не му подействува кой знае колко добре — беше ги напуснал изведнъж, кажи-речи, грубо. През всичките тия осем дни и кой знае докога, Димби, Домби и Мокси ще си задават въпроси и няма да получават отговори. За магарето туй е сякаш по-безболезнено, край на приключенията, но за Димби и Домби не — момченцата ще се разкъсват от мъка, която и Резедавият вир не може да измие. Но какво можеше да им каже той тогава? Щяха ли да го разберат? Самият Лиско разбираше ли какво точно става с него? Вече не го интересуват нито лудориите, нито приключенията. Защо? Нима това, към което се е втурнал сега, няма да се окаже всъщност приключение, най-голямото в досегашния му живот? Скоро ще разберем, отвърна си пътешественикът, нещо ми подсказва, че загадката се спотайва в мъглата отсреща.
Мъглата започна да се изпарява, тя разтваряше вратите си и разкриваше сребристата повърхност на езеро. Край езерото, сякаш да го защитят от нещо, се издигаха мечовете на тръстики. От вътрешността на водните пространства — лабиринт от тръстикови острови — долиташе врявата на хиляди птици. Когато разсъмна добре, много от птиците се надигнаха от островите и започнаха да населяват плитчините. Особено им беше приятно да прекарват дните си в плитчината, обърната към полето. Големите криле хвърляха сенки върху кристалната прозрачност, после припляскваха върху нея — прииждаха рибари, лебеди, пеликани, чапли. Накрая водата се омиротворяваше наново, птиците плаваха спокойно сред спокойствието, оглеждаха се, любуваха се на хубостта си или пък на някоя копринена перушинка до тях. В този кът на тишината беше пълно с красиви хармонични движения — тук се мерне гладко изваяна глава с изумрудено око, там грациозно се разтегне и свие шия, лениво се разперват криле, нови перушинки във водата, призивно зазвучава откъснат, сякаш заблуден звук.