Но идва един момент, в който птиците се сковават, всички обитатели, заедно с буболечките на езерното заливче, се притаяват в очакване на Синьото фламинго. Синьото фламинго долетява бавно от своето островче, то очертава голям кръг над тръстиките, навярно държи да го забележат, кой знае — може
би се оглежда във водата, а после каца върху пясъчната ивица на заливчето. С неговото долитане пейзажът се разкрасява още повече. Накрая птиците излизат от вцепенението си, раздвижват се и започва всекидневието им. Чаплите, рибарите и пеликаните, дори лебедите, всяка птица, от първата до последната, немееше пред красотата на Синьото фламинго.
При потеглянето си от Резедавия вир Лиско сякаш усещаше как невидима ръка дърпа конеца и безпогрешно го води през гори, планини и полета. Сега тази невидима ръка бе успяла да го изведе точно на езерното заливче. Като видя тръстиките и птиците между тях, лисичето си каза: даа, това е всъщност видението ми, появи ми се в предишното приключение, когато подпирахме една стена да не падне. След малко би следвало да видя,..
Най-после онова нещо излезе от прикритието на тръстиковата завеса и хвърли сиянието си в очите му. Постоя на място няколко секунди и отново се раздвижи. На Лиско му се стори, че няма да понесе изненадата, но скоро се окопити и без ,да разбира защо, извика:
— Хей!
Синьото фламинго плавно задвижи дългата си шия, извърна глава към него и го погледна. Сега вече Лиско си помисли, че може и да припадне. Бяха го забелязали. Забелязват го навсякъде, той е забележителен; не напразно е бил в гнездото на орела и в стомаха на акулата.
— Пристигнах! — доложи Лиско. — Повикахте ме и дотърчах… Не можех да не дойда, нямаше как. Мислите ли, че вече нещо може да ни раздели?
Синьото видение извърна глава към езерото, направи няколко бавни крачки и нагази във водата. Шията му наподобяваше мълния. Водата го отрази. Получиха се две сини прелести.
— Моля ви — надигна гласчето си Лиско. — Пътувах осем денонощия към вас… Аз съм Лиско! За мен са писани книги! Обърнете ми малко внимание!… Животът ми е пълен с приключения…
Синьото фламинго клъвна тревичка от водната леща, разпери крилете си и ги прибра. Една перушинка се вдигна във въздуха, всички птици се отправиха към нея и се сборичкаха.
Лиско клекна на задните си крачета и се замисли.
— Съсипвате ме — прошепна магарето, — унищожавате ме с това принудително лежане сред тревата. Обичам да лежа, да, но не, когато ме принуждават. Нима ще се крием цял живот така? Вече цяла година лежим и го наблюдаваме. Докога? Кога ще си вървим обратно?… На всичко отгоре трябва и да шептя, забранено е да се говори нормално. Домби, кажи му на Димби, това не е честно, на мен ми се става, схванах се.
— Преувеличаваш, Мокси — отвърна тихичко Домби. — Не е изминала цяла година, а само два дни.
— Че малко ли са?
— Млъкни.
Този път Домби не бе склонен да се съгласява с магарето. Той отново разтвори тревата пред себе си, извърна глава към езерото и потърси птицата. От два дни те лежат на земята и наблюдават птицата, която се състои от хармонично разположени елипси, кръгове, параболи, триъгълници и всичко останало от геометрията. Уж трябваше да наблюдават лисичето, а какво стана — сега са занемели и се взират, стараят се да не пропуснат нито едно движение на фламингото. Откакто са заели позицията си под единствения дъб сред полето, те не откъсват очи от синьото облаче. Всяка вечер то отлита към вътрешността на езерото, а след него отлитат другите птици. Всяка сутрин откъм островчетата долитат първо другите птици, а след тях и синьото облаче. Лисичето стои като заковано на брега, изпраща фламингото и го посреща. А как ще завърши тази история, никой не знае. Лисичето вече не говори. След като поразмисли известно време, реши, че трябва само да мълчи и да съзерцава. Мръкна се и се съмна два пъти — какво от това? Лиско чакаше търпеливо да изминат безкрайните нощи, за да посрещне изгревите и появата на вълшебното синьо видение.
Без да разбират как се случи и при тях, Димби, Домби, плашилото, защо да не кажем и Мокси, също се поддадоха на чудото — пълзяха със сянката на дъба и лежешком дебнеха. Димби бе направо онемял. Понякога Домби се принуждаваше да го пипне — жив ли си? Вместо да отвърне нещо, Димби само извръщаше към него омагьосани очи.