През нощта можеха да спят, но синята магия не им даваше покой и тогава — тя се вплиташе в сънищата им. Димби сънуваше един и същи сън — фламингото лети, той е на гърба му, а птицата го носи по света. Под думата „свят“ момченцето разбираше ония места, за които му бе разказвал Лиско. Мокси не сънуваше фламингото, но и той, горкият, се улавяше в моменти, че се заглежда в красивите му движения.
— А аз, глупакът, висях сред градината на един кол — тюхкаше се плашилото. — Висях и не знаех какви чудесии има по света.
— Не мисли, че светът е пълен с такива птици — започна да го осведомява Мокси. — Вземи например мен, толкоз време живея на света, отивал съм и до морето, но за първи път се натъквам на подобно нещо. Забелязал съм, повлека ли се по ума на лисичето, не може да не се натъкна на бедствие.
— Защо пък бедствие? — учуди се плашилото.
— Почти — допълни Мокси. — Наблюдаваме го и си пилеем времето.
— А какво би вършил иначе?
— Ще търся бодили, по тия места не може да няма. И ето, вместо да дъвча тръни, аз лежа тук като дънер и наблюдавам едно синьо петно. И все пак нашата е лесна, но Лиско — той какво ще прави, не знам. Както се е захласнал, не го виждам да се нормализира до една година.
— Но вървите след него.
— Осем денонощия!
— Защо?
— Приятел. Ако го оставим така, отиде животът му. И за какво? Тези сини петна нито се ядат, нито нищо, шашма. И все пак, ще видиш, накрая Лиско ще измисли някакво обяснение. Добре, че не е опасно за живота. Само дето ще трябва да блъскам обратно още осем денонощия. Димби, колко е часът?
Димби погледна часовника си:
— Петдесет и осем.
— Много е рано — отчая се Мокси..— Какво ще правим до вечерта?
Прелетя някаква сянка. Нито Димби, нито Домби, а още по-малко Мокси или плашилото й отдадоха особено значение. Пет секунди след това зад гърба им, се понесоха викове.
— Помоощ! — викаше Чими. — Помоощ, отвлякоха ме!
Сърцето на Мокси се преобърна, сърцето на Домби подскочи, а сърцето на Димби трепна.
— Какво стана? — поиска да знае плашилото.
— Нищо — започна да се успокоява Мокси. — Отнесоха Чими.
Преди да се махне, щъркелът направи един кръг над главите
им, бандата видя ясно как жабокът виси, клюнът го беше захапал внимателно за задното краче. Това даваше възможност на Чими да виси с главата надолу и да крещи. Накрая щъркелът набра височина и полетя към сухия бряст в далечината. Там се спусна и кацна в гнездото си.
Лисичето не чу нищо, то май беше загубило способност да чува и да вижда всичко друго освен Синьото фламинго. През изтеклите два дни на размисли и наблюдения лисичето бе разбрало, че синьото съвършенство пред него принадлежи на всемогъщи земни и неземни сили, до които не може да се докосне. Можеше само да гледа и да мечтае. Но и това не е малко, нали? — каза си Лиско. Важното е да вникнеш в магията, да изпиташ насладата докрай. Като се докосна и до тази мисъл, лисичето усети, че му олеква, и никак не съжаляваше за уморителното пътешествие от Резедавия вир до езерото с тръстиките.
— Чими вика за помощ! — каза някой зад гърба му.
Лиско излезе от екстаза си и се обърна. До него стоеше Димби, зад Димби надничаше Домби, зад Домби потръпваха ушите на Мокси, а зад Мокси — плашилото.
— Чими вика за помощ — изрече този път Домби.
Те му казваха нещо, което все още не можеше да се намести както подобава в съзнанието му.
— Какво, и сега ли ще го спасяваме? — възнегодува Мокси. — С него е свършено, вече е изяден.
Те ми казват за някого, че е изяден, помисли си Лиско.
— Може и да не е — рече Димби.
— Сигурно не е — допълни Домби. — Щъркелът го беше уловил внимателно за крачето, навярно е намислил нещо по-различно.
Говорят, говорят… Край мен се обсъжда нещо. Това нещо, изглежда, е важно. Заобиколен съм от говорещи същества. Те ми пречат да гледам, пречат ми да се наслаждавам. Не знаят, че се наслаждавам.
— Лиско — прошепна почти в ухото му Димби, — ела на себе си. Виж, ние сме до тебе, отново сме заедно и нищо не може да ни раздели. Ние те обичаме.
Някой ми шепне приятелски, уверява ме, че ме обича.
— И ти ни обичаш — доближи се до другото му ухо Домби. — Нима е дошло време да се разделяме? Нас никой не
може да ни раздели, защото много, много се обичаме.
Ох, те не знаят… Някой ми налива мисълта, че ме обича. Ту в лявото, ту в дясното ухо. Добре, но какво да сторя, когато усещам, че не обичам никого на този свят, обичам само тази синя светлина.
— Виж какво, приятелю, пък ще взема да те ритна най-после! — Мокси вдигна крак. — С един ритник ще те пратя в езерото да изтрезнееш!