Выбрать главу

— Бъчва такава!

— Ти си бъчва!

Мокси направи втора крачка назад:

— Брей!… Аз съм магаре!… А ти… такова… Какво… там… такова?

— Какво такова?

— Бъчва… пък… говориш.

— Хе-хе! — засмя се гласът. — Не съм бъчва!

— Така де, варел.

— Баба ти е варел!… Аз съм Чимиджимичамиджоми!

Мокси се ядоса и направи трета крачка назад:

— Ей!

— Какво? — запита гласът.

— Няма да… таковаш!…

— Да каковам?

— Какво само… таковаш?

— Какво бе?… Какво искаш?

— Чуваш ли какво ти казвам?

— Чувам.

— Ами какво… таковаш тогава?

— ТИ таковаш!

— Нищо подобно!… Вървя си по пътя и ти изведнъж… Изведнъж…

— Какво бе, какво изведнъж?

— Таковаш.

— Какво?

— Говориш.

— Че няма само ти да говориш!… Ха!… Само той ще говори!…

— Ти си бъчва! — извика неочаквано Мокси. — Варел!… Знаеш ли, ако те ритна?

— Ритни де!

— Да, ама ако се засиля и ти ритна едно копито, ще видиш!

— Засили се де!

— Мислиш, че не мога?… Като се засиля и като ти тегля един… такова… ритник!…

— Чакам.

— Сега ще видиш! — ядоса се Мокси и започна да се засилва, като забрави да се върне и изчезна по посоката, от която бе дошъл.

Настъпи мълчание. Чуха се песните на птиците.

— Чакам! — извика ненадейно гласът. — Хайде де! Какво стана?

Мълчание. Само песента на птиците.

— Ей, къде си?

Няколко от птиците млъкнаха.

— Нали щеше да риташ?

Млъкнаха и останалите птици.

— Хе!… Хе-хе!… Хайде де!… Ще рита!… Хе-хе!

Димби и Домби, които не можаха да намерят Лиско, се бяха спрели до варела и учудено слушаха как той се смее. Най-после Димби се приближи и почука по ламарината.

— Влез! — отвърна гласът отвътре.

— Аз съм Димби — осведоми го Димби.

— Какво, ще ме спасявате ли?

— Високите ни приятели в момента ги няма, но ще почакаме Мокси.

Като каза това, Димби погледна онова място на ръката си, където обикновено се връзват ръчните часовници.

— Домби — показа се главата на Мокси, — защо разговаряте с тази презряна бъчва?

— Ела, ела!

— Мокси! — зарадва се Димби. — Чакаме те!…

— Димби! — прошепна магарето.

— Какво?

— С кого разговаряте?

— Амии, с този… Как ти беше името?

— Чимиджимичамиджоми! — отвърна с удоволствие гласът.

— С него разговарях — поясни Димби.

— Че какво е то? — Мокси се приближи толкоз, колкото трябваше.

— И аз не знам — отвърна Димби. — Чимибими… димирими… и така нататък, какво представляваш?

— Нищо… Аз съм си само Чимиджимичамиджоми!

— Това е! — поясни Домби.

— Ха! — учуди се Мокси.

Тогава, понеже и Домби искаше да разбере нещо повече, се приближи до самия варел и запита:

— Добре де, животно ли си, човек ли си, предмет ли си?

— Нали ви казах, Чимиджимичамиджоми!

— Ох! — въздъхна Домби. — Искаме да знаем голям ли си, малък ли си?

— Глупаци! — отвърна гласът.

— Домби, ставаш смешен — рече Димби. — Той е толкоз голям, колкото да влезе през дупката на варела. Аз и ти например не можем да влезем, Мокси — също, следователно Чимиджими и тъй нататък е нещо малко, което може да влиза през дупки.

— Да, Димби, но името, името му как е влязло? Такова име едва ли може да се побере във варел от този тип. Все ми се струва, че част от него е останала да виси навън и ако погледнем по-добре, нищо чудно да я открием.

— Тук си прав, Домби. Такова име не съм чувал и да ме убиеш не мога да го кажа цялото. Ти можеш ли?

— Ами!… Трябва ми поне една седмица да го науча. Вече мога да го започвам, но не мога да го довърша. Да не говорим за средната част, която е ужас.

— Чими! — обърна се към варела Димби. — Можеш ли да го кажеш отново?

— Чимиджимичамиджоми! — изрече бързо гласът. — Най-обикновено име.

— Я го повтори, но бавно.

— Чи-ми-джи-ми-ча-ми-джо-ми!

— Чи-ми-джа-ми… Сбърках!… Не мога.

— А, нататък е невъзможно — съгласи се Домби.

— Добре де, а кога ще ме спасявате? — поиска да знае Чими. — Не мога да стоя тук до края на живота си!

— Това е най-лесното! — рече Димби и се обърна към магарето. — Мокси!

— Какво?

Мокси нямаше особено добри предчувствия.

— Предложи нещо.

— Аз?

— Ти.

— Според мен най-добре е да си вървим. Оказа се, че това, което е вътре, не е нито животно, нито човек, нито предмет…

— Добре де, според теб какво е?

— Според мен това е едно НИЩО.

— Глупости!… Щом има име?

— И толкова дълго — добави Домби.

— Когато едно нещо е нищо, то няма име — рече Димби.

— Вятър! — отсече Мокси. — Срещал съм толкова НИЩОВЦИ с имена! Гледаш го, има си име, има си всичко, а пък — нищо… Според мен да си вървим. Ще ни навлече беля… За едно такова НИЩО, което е във варела, знам и песничка…