— Бъчва такава!
— Ти си бъчва!
Мокси направи втора крачка назад:
— Брей!… Аз съм магаре!… А ти… такова… Какво… там… такова?
— Какво такова?
— Бъчва… пък… говориш.
— Хе-хе! — засмя се гласът. — Не съм бъчва!
— Така де, варел.
— Баба ти е варел!… Аз съм Чимиджимичамиджоми!
Мокси се ядоса и направи трета крачка назад:
— Ей!
— Какво? — запита гласът.
— Няма да… таковаш!…
— Да каковам?
— Какво само… таковаш?
— Какво бе?… Какво искаш?
— Чуваш ли какво ти казвам?
— Чувам.
— Ами какво… таковаш тогава?
— ТИ таковаш!
— Нищо подобно!… Вървя си по пътя и ти изведнъж… Изведнъж…
— Какво бе, какво изведнъж?
— Таковаш.
— Какво?
— Говориш.
— Че няма само ти да говориш!… Ха!… Само той ще говори!…
— Ти си бъчва! — извика неочаквано Мокси. — Варел!… Знаеш ли, ако те ритна?
— Ритни де!
— Да, ама ако се засиля и ти ритна едно копито, ще видиш!
— Засили се де!
— Мислиш, че не мога?… Като се засиля и като ти тегля един… такова… ритник!…
— Чакам.
— Сега ще видиш! — ядоса се Мокси и започна да се засилва, като забрави да се върне и изчезна по посоката, от която бе дошъл.
Настъпи мълчание. Чуха се песните на птиците.
— Чакам! — извика ненадейно гласът. — Хайде де! Какво стана?
Мълчание. Само песента на птиците.
— Ей, къде си?
Няколко от птиците млъкнаха.
— Нали щеше да риташ?
Млъкнаха и останалите птици.
— Хе!… Хе-хе!… Хайде де!… Ще рита!… Хе-хе!
Димби и Домби, които не можаха да намерят Лиско, се бяха спрели до варела и учудено слушаха как той се смее. Най-после Димби се приближи и почука по ламарината.
— Влез! — отвърна гласът отвътре.
— Аз съм Димби — осведоми го Димби.
— Какво, ще ме спасявате ли?
— Високите ни приятели в момента ги няма, но ще почакаме Мокси.
Като каза това, Димби погледна онова място на ръката си, където обикновено се връзват ръчните часовници.
— Домби — показа се главата на Мокси, — защо разговаряте с тази презряна бъчва?
— Ела, ела!
— Мокси! — зарадва се Димби. — Чакаме те!…
— Димби! — прошепна магарето.
— Какво?
— С кого разговаряте?
— Амии, с този… Как ти беше името?
— Чимиджимичамиджоми! — отвърна с удоволствие гласът.
— С него разговарях — поясни Димби.
— Че какво е то? — Мокси се приближи толкоз, колкото трябваше.
— И аз не знам — отвърна Димби. — Чимибими… димирими… и така нататък, какво представляваш?
— Нищо… Аз съм си само Чимиджимичамиджоми!
— Това е! — поясни Домби.
— Ха! — учуди се Мокси.
Тогава, понеже и Домби искаше да разбере нещо повече, се приближи до самия варел и запита:
— Добре де, животно ли си, човек ли си, предмет ли си?
— Нали ви казах, Чимиджимичамиджоми!
— Ох! — въздъхна Домби. — Искаме да знаем голям ли си, малък ли си?
— Глупаци! — отвърна гласът.
— Домби, ставаш смешен — рече Димби. — Той е толкоз голям, колкото да влезе през дупката на варела. Аз и ти например не можем да влезем, Мокси — също, следователно Чимиджими и тъй нататък е нещо малко, което може да влиза през дупки.
— Да, Димби, но името, името му как е влязло? Такова име едва ли може да се побере във варел от този тип. Все ми се струва, че част от него е останала да виси навън и ако погледнем по-добре, нищо чудно да я открием.
— Тук си прав, Домби. Такова име не съм чувал и да ме убиеш не мога да го кажа цялото. Ти можеш ли?
— Ами!… Трябва ми поне една седмица да го науча. Вече мога да го започвам, но не мога да го довърша. Да не говорим за средната част, която е ужас.
— Чими! — обърна се към варела Димби. — Можеш ли да го кажеш отново?
— Чимиджимичамиджоми! — изрече бързо гласът. — Най-обикновено име.
— Я го повтори, но бавно.
— Чи-ми-джи-ми-ча-ми-джо-ми!
— Чи-ми-джа-ми… Сбърках!… Не мога.
— А, нататък е невъзможно — съгласи се Домби.
— Добре де, а кога ще ме спасявате? — поиска да знае Чими. — Не мога да стоя тук до края на живота си!
— Това е най-лесното! — рече Димби и се обърна към магарето. — Мокси!
— Какво?
Мокси нямаше особено добри предчувствия.
— Предложи нещо.
— Аз?
— Ти.
— Според мен най-добре е да си вървим. Оказа се, че това, което е вътре, не е нито животно, нито човек, нито предмет…
— Добре де, според теб какво е?
— Според мен това е едно НИЩО.
— Глупости!… Щом има име?
— И толкова дълго — добави Домби.
— Когато едно нещо е нищо, то няма име — рече Димби.
— Вятър! — отсече Мокси. — Срещал съм толкова НИЩОВЦИ с имена! Гледаш го, има си име, има си всичко, а пък — нищо… Според мен да си вървим. Ще ни навлече беля… За едно такова НИЩО, което е във варела, знам и песничка…