— Ей сега! — оживи се и Димби. — Мокси!…
— Какво? — запита Мокси, който все още имаше лоши предчувствия.
— Хайде!
— Какво хайде?
— Да го спасим.
— Добре де. спасявайте го… Нямам нищо против.
— Трябва ни едно високо животно — поясни Димби.
Димби и Домби заоглеждаха магарето. Като почувствува
изпитателните погледи върху себе си, Мокси се смути,
— Какво има? — запита той.
— Застани до варела — покани го Димби.
Мокси застана до варела с не особено голямо желание. Погледът му искаше да разбере какво точно мислят в момента двамата.
— Не си високо животно — заключи Димби и се почеса.
— Хайде сега, ще се обиждаме! — рече Мокси и после запита докога ще стърчи при варела. Казаха му, че вече може да се отмести. Димби отново се почеса.
— Домби — рече той, — не е ли по-добре вместо високо животно да намерим някое умно животно?
— Това си викам и аз, Димби. Тази работа може да свърши само някое от по-умните животни.
— Предлагай!
— А бе, как да ви кажа, знам такова животно! — заяви Мокси.
— Кажи го!
— Не знам дали е толкова умно, но е хитро.
— За Лиско ли става дума? — запита Домби.
— Аха.
— Там е работата, че го няма… Потърсихме го…
— Какво ни струва да го извикаме — предложи Мокси.
— Добре — съгласи се Димби. — Едно, две, три!…
— Лиско!
Никой не отговори.
— Лискооо!
Никакъв отговор. Тримата поеха дълбоко дъх и извикаха силно:
— Лискооооооо!
— Каквоооо?
Да. Лиско бе чул.
— Елааа! — викнаха отново тримата.
Повече нямаше какво да се говори. Както винаги, лисичето щеше да се яви след малко. А появи ли се то, поне ще стане още по-интересно. Изобщо тримата не помнеха случай да скучаят с Лиско. Димби, Домби и Мокси знаеха, че в гората, при другата полянка, живее едно същество… как да се изразим… за което са писани романи. Какво повече да кажем за него?
А Лиско се появи и каза:
— Охоо, три умни същества на едно място!
— Лиско, здравей!
— Добре, че дойде!
— Сега ще става каквото ще става!
— Защо? — Лиско се прозя. — Да не би да се е случило нещо?
— Да — рече Димби.
— Случи се — потвърди Домби.
— Ще видиш какво — отдалеч започна да предупреждава Мокси. — Нещо доста интересно.
— Така е добре — отвърна Лиско. — Пак ще си направим някое приключение. Тази сутрин, събуждам се и си викам: времето е хубаво, пък не се очертава приключение… Как сте?
— Добре сме!
— Лиско, знаеш ли? — подхвана задъхано Димби. — Преди малко…
Но Лиско го прекъсна с клатене на глава.
— Спокойно!
— Да, ама…
— Не бързай, Мокси!
Димби припряно погледна ръката си на онова място, където обикновено се поставят ръчните часовници.
— Димби, защо поглеждаш ръката си?
— Тренировка — изчерви се Димби.
— Аха!
— Понеже ще ми подаряват часовник.
— Аха, аха!
— Упражнявам се. — Лицето му бе пламнало. — Уча се как да поглеждам часовника, като ми го подарят.
— Да, Димби… Да.
— Разбираш ли?
— Разбирам… Кога ще ти го подарят?
— Не знам.
— А кой ще ти го подари?
— И това не знам.
— Аха, аха!
— А бе нали все някога на някого подаряват часовник!…
— Прав си, Димби… Много часовници се подаряват напоследък.
Домби, който предвкусваше началото на новото приключение, нетърпеливо тъпчеше от крак на крак.
— Не мога да разбера — намеси се възмутено той — защо говорите за часовници, когато…
— Домби, спокойно! — Лиско се прозя за втори път. — За всичко има време.
— Това им казвам — рече Мокси.
— А кога ще го спасяваме? — Домби не можа да издържи. — Той е в беда!
Лиско изгледа всеки от приятелите си поотделно.
— Кого ще спасяваме, Домби?
— Чими.
— Какво е Чими?
— Нищо! — извика Мокси. — Едно абсолютно нищо!
— Как така НИЩО?
— Така! — отвърна Мокси. — Нещо много неопределено. На такива аз казвам нищо.
— Ти си нищо!
Гласът се чу неочаквано и прозвуча остро. По всяка вероятност Чими бе ядосан. В настъпилото мълчание Лиско погледна варела. Явно бе изненадан.
— Кой се обажда?
— Аз!
Лиско погледна приятелите си и прошепна:
— Той каза АЗ.
— Това е! — затюхка се Димби. — Не мога и не мога да кажа името му!…
— Някакво малко нещо — рече Домби, — което се вмъкнало през една дупка.
— Едно НИЩО! — продължи да настоява Мокси.
— Не, Мокси — рече спокойно Лиско. — Не си прав… Това НИЩО каза АЗ. Щом едно нещо каже за себе си аз, значи нещото си е НЕЩО, а не НИЩО… Мокси!…
— Какво, Лиско?
— Кажи аз!