— Аз!
— Видя ли? — Лисичето се усмихваше по своя особен начин. — Ти каза аз, значи си нещо. Има ли АЗ, има НЕЩО.
— Е, за мен всеки знае…
— Но и ТОЙ също е АЗ — настоя Лиско и посочи с глава варела. — Той също е…
— А бе… вие!… Ще ме спасявате ли?…
— Кротко! — Все пак лисичето бе озадачено от нахалния глас. — Кой се обажда?
— Чимиджимичамиджоми!
— Охоо! — усмихна се Лиско. — Започна да става интересно… Ей!
— Какво?
— Името ти е най-малко три метра. Трябва да се изговаря на почивки. Но звучи като музика… Я го повтори, да се насладя.
— Чимиджимичамиджоми! — не без гордост отвърна гласът.
— Това се казва име!… Можеш да го започнеш в понеделник, а да го свършиш в сряда… Ако не почиваш, разбира се… Във варела ли се намираш?
— Да!
— И как стана тая работа?
— И на теб ли да обяснявам, глупако?
— И на мен.
— Амии, както си вървях, гледам, пред мен варел. Викам си, чакай да видя какво има на варела. Качвам се, гледам, нищо няма на варела. Само една дупка.
— Дупка, я!… Там е работата.
— Там е работата, я!… Викам си, чакай да видя какво има във варела… Гледам през дупката — тъмно. Викам си, чакай да видя какво има в тъмното, спущам се през дупката — туп!… На дъното!
— Такаа… И какво има в тъмното?
— Нищо.
— Не е то нищо.
— Глупако, разбери, нищо няма!
— С глупак не можеш да ме обидиш. Измисли нещо друго… В момента в тъмното има едно врескало с дълго име. Как се казваше?
— Чимиджимичамиджоми!
— Чимиджимичамиджоми!… Хубаво име!… Голямо!… Умирам за такова.
— Нали? — извика радостно Чими.
— Да. Можеш да си го увиваш около врата като шал.
— Лиско! — извика неочаквано Домби.
— Какво, Домби?
— Уби ме!… Как го запомни?
— Невероятно! — съгласи се Димби.
— Лиско, можеш ли да го повториш? — запита Мокси.
— Разбира се… Чимиджимичамиджоми!
— Еееей!
Приятелите на лисичето бяха изумени.
— Браво! — провикна се от варела Чими. — За първи път ми се случва.
— Това не е нищо — рече спокойно Лиско. — Когато бях на море, имаше една медуза, казваше се Глагоабазабадуза. Оттам се научих да помня дългите имена. — Лисичето се обърна към варела: — Чими!
— Кажи.
— Можеш ли да кажеш какво представляваш от само себе си?
— Чимиджимичамиджоми!
— Добре де, това е името. Като животно какво представляваш?
— Пак същото.
— Как?… Това ти е името, нали?
— И името, и другото.
Мокси, който още от самото начало си имаше някакви предчувствия, прошепна:
— Предлагам да бягаме.
— Мокси, кротувай! — Лиско се обърна отново към варела: — В къщи как ти викат?
— Чимиджамичамиджоми!
— На баща ти как му викат?
— Чимиджимичамиджоми!
— А на майка ти?
— Чимиджимичамиджоми!
— Чудна работа!…
— Лиско — прошепна за втори път Мокси, — да се измитаме докато е време.
Но Лиско зададе още няколко въпроса от различен характер, на които Чими отговори като същество, което сякаш пада от небето. Отговорите озадачиха дори самия Лиско. Мокси прошепна отново, че тая работа хич не му харесва. Домби се присъедини към него. Той заяви, че подобни истории с неизвестни същества не са му по характера и възпитанието. Домби заяви, че може да има някои, на които подобни истории им се струват забавни, но той не спада към тях. Тогава Лиско го запита какво да правят, а Домби отвърна, че при такива случаи разумните живи същества си плюят на петите и бягат докато им стигат сили. Димби зае позиция на неутралитет, изрази се с полутонове, от които в края на краищата се разбра, че няма нищо против, ако се вземе решение за отстъпление, и че тогава той би драснал пръв, но все пак, каквото решат всички.
Лиско си позволи да зададе още няколко въпроса.
— Чими — извика гой.
— Какво?
— Баща и майка имаш ли?
— Не знам.
Тук Мокси смигна, което на негов език означаваше: казах ли ви?
— Сираче ли си? — отново запита Лиско.
— Не знам.
— Братчета и сестричета имаш ли?
— Откъде да знам бе, глупаци?
— Как да не знаеш? — намеси се в разпита Димби. — Или имаш, или нямаш!
— Не знам, казах!
На това място от разпита Мокси заяви категорично, че тази работа не му харесва и по други съображения. Димби и Домби се съгласиха. Те също заявиха, че имат и други съображения. Лиско ги попита какви са, но те отвърнаха, че засега ги оставят в тайна.
Въпреки това Лиско за не знам кой път се обърна към варела:
— Чими!
— Да!
— Слушай, моето момче…
— Не съм твоето момче! — И кресна: — А бе вие ще ме спасявате ли, или ще вървите по дяволите?…
— Ще те спасяваме!
Лиско каза това несъзнателно, без да помисли. Но Мокси вече не шептеше, заговори направо, без да се интересува ще го