доколкото разбира от тайнствени науки, във варела се намира някакво тайнствено същество, което дори не е същество, а по-скоро ВЕЩЕСТВО, което се преструва на същество.
— Е? — обърна се Мокси накрая към Лиско. — Още ли смяташ да го спасяваме?
— Трябва — отвърна лисичето, — макар че, да ви кажа правата, и аз съм нещо разколебан… Чими е изпаднал в беда.
— Не в беда, а във варел!
— Все едно.
— И все пак искам да знам защо му е трябвало да се пъха вътре. Ние защо не се пъхаме? — Мокси бе доста убедителен: — Димби и Домби защо не се пъхат? … Видим ли варел, заобикаляме го. Нали, Димби?
— Лично аз заобикалям варелите — заяви Димби.
— И аз — присъедини се Домби. — Досега не ми се е случвало да се пъхна във варел. Заобикалям ги. Не си спомням точно от коя страна, но ги заобикалям.
— А той — право вътре!
— Разни животни, разни идеали, Мокси! — В този момент Лиско приличаше на философ. — И все пак длъжни сме да оказваме помощ на всекиго… Хайде!
— Какво? — запитаха тримата.
— Почваме спасителната акция!
— Хайде! — рече Мокси.
— Какво „хайде“, Мокси?
— Да си вървим!
Мокси се обърна към гората, тръгна с решителни крачки и скоро изчезна от погледа им.
— Лиско.
— Какво, Домби?
— Разбери, че ме е страх… Това нещо вътре не ми вдъхва доверие… Според мен… Хайде да не казвам…
— Кажи, кажи!
— Според мен това зло не говори със собствен глас, а употребява други гласове.
— Ясно, Домби!… Свободен си.
— Извинявай, но… Довиждане.
Домби заклати бавно дебеличкото си тяло към гората и колкото повече я приближаваше, толкова по-бързи ставаха крачките му. Той се спъна, падна, стана, отърси се, обърна се към двамата до варела, но не каза нищо и хлътна между дърветата.
— Е, Димби? — обърна се Лиско към приятеля си. — Имаш ли да кажеш нещо?
— Извинявай, Лиско, но…
— Не се оправдавай!
— Много те уважавам, но ме е страх. Не знаеш какво ще направи неблагодарникът в бъчвата. Ха сме го извадили, ха ни изял!… Довиждане!
— Довиждане, Димби!… Защо не тръгваш?
— Не ми е жал, че ще умра, но ми е жал, че няма да мога да се къпя в реката.
Лиско не усети как гората погълна и Димби.
В настъпилата тишина едва-едва църкаха най-дребните птички. Дори птиците бяха напуснали това място с варела и неизвестното същество или вещество в него, което може би наистина не говореше със собствен глас, а кой знае, може би и не съществуваше.
Лиско се отпусна на камъка и вторачи погледа си във варела. Останал сам, той вече мислеше как да постъпи по-нататък. Преди всичко трябваше да даде някакъв урок на, нахалника. Ставаше въпрос за издръжливост на нервите. Лиско има железни нерви, неведнъж е доказвал това, ако и Чими… Ако така нареченият Чими издържи докрай на тишината, значи няма нерви и наистина може да се допусне, че е извън… извънсъщество, ако щеш — антисъщество, за каквото се говори напоследък. Но, ако… Е, да… Ако!… Ще видим…
Гората спеше спокойно в хубавия безветрен ден, слънцето я пронизваше, където може, и хвърляше светлите си килимчета по тревата, неговият блясък тежеше върху широките листа, превръщаше ги в тънки метални късчета. Пеперудите прелитаха лениво, пробягваха бръмбари, по всички посоки припкаха мравки — животът в тревата и пръстта пъплеше, безгрижен, тих, вечен.
Лиско въздъхна безшумно.
Един паяк се спусна по алпийското си въженце, стигна някъде по средата между клончето и земята, застана, така, а после се разколеба и се върна горе, където смяташе, че е мястото му…
— Ей!…
Лиско трепна. Беше тъй неподвижен, че една пеперуда кацна на ухото му, където остана известно време в учудване — за първи път й се случи да кацне на подобно листо.
— Ей!
Лиско се усмихна. Пеперудата едва сега разбра, че това, на което е кацнала, не е листо, и уплашено хвръкна към небето.
— Ей!… Спотайваш ли се?…
Ще те науча аз, помисли си Лиско и остана все тъй неподвижен.
— А бе, един от тия глупци не остана ли?… Къде сте?…
Страхът! — помисли си Лиско… Това си е чисто и просто уплаха.
— Помооощ!… Помоооощ!… Олелее, помоооощ!…
— Викай, викай! — обади се най-после Лиско. — Повикай си!…
— А, тук ли си?… Защо мълчиш?
— Прави ми кеф!
— Защо мълчиш? — извика тревожно Чими.
— Да ти натрия мутрата! Затова!
Чими не отвърна. Мълчеше. Личеше си, че размишлява.
— Ей!…Кой си ти бе? — Гласът сякаш се предаваше. — С теб не се излиза на глава!… Чуваш ли, кой си ти?