— Аз съм Лиско!… За мен са писани романи и пиеси… Така че няма смисъл…
— Какво няма?
— Няма смисъл да ми продаваш фасони… Бил съм в гнездото на орел, бил съм в стомаха на акула… Къде не съм бил!
— Във варел не си бил!
— Не ме занимавай с глупости… Пред мен не минават… И макар че си някакво неизвестно нищожество, ще те спася.
— Моля те.
Лиско постави лапа над ухото си.
— Искам да чуя името си.
— Моля те, Лиско!
— Така — засмя се Лиско. — Вече ми харесваш… И без обиди към приятелите!… Ние те спасяваме, а ти… Неблагодарник!
— Няма вече. Обещавам.
— Да чуя името си!
— Обещавам, Лиско!
Последната част от този разговор бе чут от Димби. Димби стоеше настрана и когато Чими каза „обещавам, Лиско“, излезе напред.
— Лиско! Аз се върнах.
— Знам — рече Лиско, без да се обръща.
— И наистина, когато някой е изпаднал в беда, какъвто и да е той… Нали разбираш?…
— Разбирам, Димби. А сега да помислим как да спасим този глупак.
— Лиско!
Лиско не се обърна, но знаеше, че зад гърба му вече е застанал и Домби.
— Аз… такова…
— Ти се върна. Разбрах.
— Понеже…
— Без понеже!
— Добре, без понеже!
— Домби, трябва да измислим начин за измъкването на този кръгъл глупак… Кажи, Мокси! — Лиско знаеше, че зад гърба му се е наредил и Мокси. — Кажи де!
— Нищо.
— Добре — отвърна весело лисичето.
— Понеже…
— Без понеже!
— Със понеже! — троснато рече Мокси. — ПОНЕЖЕ размислих… Няма как, трябва да го спасяваме. Това е дълг на всеки от нас.
— Така ми харесваш, Мокси!… — Едва сега Лиско се обърни към тях. — И ето че трябва да обмислим спасяването на този невероятен глупак.
— Лиско, моля ти се! — чу се гласът на Чими. — Много обиждаш!…
— Млъкни!
— Добре.
Димби, Домби и Мокси искаха да повярват, не че не искаха, но не можеха и за дълго време загубиха способността си да говорят.
— Какво става? — прошепна плахо Димби. — Май си го усмирил.
— Направил го е памук — прошепна Домби.
— Лиско, Чими е преобразен. Превърнал си го в друг Чими.
— Малко го обработих, Мокси — усмихна се Лиско. — Готов е да бъде спасен… Донесете дъска и дърво.
— Защо ти са дъски и дървета?
— Ще видите… Хайде, Мокси!… Дърво и дъска!
— Хайде, Димби и Домби!… Чухте какво иска Лиско.
Димби и Домби погледнаха многозначително магарето,
Домби сякаш пожела да каже нещо, но Димби го дръпна след себе си.
Като се отдалечиха, Лиско каза:
— Мокси, много силно се впрягаш в работа.
— Ами нали трябва да има някой, който да обяснява заповедите ти.
— Ти си славно магаре!
— Голямо! — извика внезапно Чими.
Мокси побутна Лиско и го обърна с лице към варела:
— Чу ли?… Отново.
— Какво казах? — заоправдава се Чими. — Той каза, че си славно магаре, а аз казах, че си голямо магаре!
— Лиско, чу ли? — По обиденото лице на Мокси се появи гняв. — Той мисли, че не разбирам от тънки обиди.
— Не съм те обидил!
— А сега ще се препираме!
— Чими — намеси се строго Лиско, — извини му се!
— Извинявай, Мокси — рече Чими. — Не си толкоз голямо магаре.
— Лиско, пак!…
— Чими! — извика Лиско.
— Чух!… Мокси, извинявай!
— Доволен ли си? — запита Лиско.
— Така може — умири се Мокси. — Това е друго.
Димби носеше дъската, а Домби пънчето. Пънчето беше добре загладено от времето. Лиско го разгледа и остана доволен. Дъската му хареса от пръв поглед. Личеше си, че настроението му се повиши, което означаваше, че се подобрява и настроението на тримата му приятели. Те стояха до него и се, стараеха да отгатнат какво можеше да се случи по-нататък. Никой не смееше да зададе въпрос и затова, когато Лиско постави пънчето на три метра от варела, Мокси побърза да каже: „Така!…“ Лиско се усмихна скришом и постави дъската върху пънчето. Този път Мокси и Домби едновременно казаха:
— Така!
А Домби добави:
— Точно така!
Лиско за втори път прикри усмивката си, отиде до варела, погледна големия дъбов клон над него и тръгна към пънчето. Той броеше крачките си. Когато спря до края на дъската, Лиско се обърна и каза весело:
— Прекрасно!… Момчета, какво направихме?
— Нещо интересно — рече Мокси.
Димби и Домби се засмяха, но Мокси учтиво ги покани ТЕ да кажат какво е направил Лиско. Тогава Димби се впусна да обяснява, че не го е направил Лиско, а тримата са го направили, защото е важно също така и кой е донесъл дъската и пънчето. Този път се засмя Мокси.
Лиско реши да прекрати разговорите и доложи тържествено:
— Това, което направихме, е трамплин!
— Трамплин! — повториха тримата едновременно.