— Как свършват? — учуди се Домби.
— Иди разбери!… Казва, че свършват. И кислородът свършвал. След време нямало да има кислород за дишане, това било голям въпрос и всичко живо ще загине без кислород. След триста години няма да има кислород дори за химически опити. Затова бързам да опаса тръните. Представи си, че тръните се окажат повече от кислорода — остават си, стърчат на поляната, а Мокси го няма… Къде е Димби?
— Та… учените казали — подхвана старата тема Домби, — че този, който е по-дебеличък…
— Така де — прекъсна го Мокси. — Все едно, че носи на гърба си раница с камъни. Носи си я като наказание. Накарат ме да донеса стомна с вода — мързи ме до смърт, а редовно си нося раницата и като се замисля, ми става тъжно.
— Дебеличък си —огледа го Мокси. — Доста.
— И ти, Мокси.
— И аз — призна си Мокси. — Къде е Димби?
— Та… яденето било много вредно. Едно живо същество трябвало да изяжда шест пъти по-малко храна, отколкото яде.
— Това значи да загина от глад.
Мокси се наведе и бързо налапа сноп трева.
— И аз — рече Домби.
— Къде е Димби? — запита отново Мокси.
— Та… като гледам твоя корем, Мокси, зле си.
— Падал съм от ядене — призна си Мокси. — Миналото лято Лиско ме заведе до морето. Четиристотин километра блъскахме, да видим водната шир. На двеста метра от морето открих най-сладките магарешки тръни. Така и не видях морето. Един месец ядох, Лиско се върна, там го гълтали акули и… Чувал си, нали?…
— Има си хас!
— И се връща, вика ме да си тръгнем обратно, аз лежа на тревата, не мога да стана от преяждане… Къде е Димби?
— Много е лошо — призна Домби. — А пък аз, докато не изям…
— Слушай, Домби!…
— Какво?
— Ще ми кажеш ли най-после къде е Димби?
Домби стана още по-тъжен и без да ще, погледна наоколо дали случайно не са останали малко диви ягодки. Той винаги се оглеждаше за диви ягоди, защото бе чувал, че някои намират и ядат, макар на други места и по друго време. Тъжните му очи искаха да заплачат.
— Казвай! — настоя Мокси. — Къде е Димби?
— Мокси, някаква маймунка избягала от цирка, знаеш ли?
— Чух… Къде е Димби?
Най-после Домби се предаде:
— Няма го.
— Скарахте ли се?
— Не.
— Сигурен ли си?
— Да.
— За какво се скарахте?
— Не сме се скарали.
Мокси замълча. Искаше да измисли няколко страшни въпроса, да ги изстреля бързо, да сломи Домби и да научи истината. Но не му хрумваше нито един.
— Чух за маймунката — промени темата той. — Избягала.
— Да — отвърна Домби.
— Къде е?
— Маймунката ли?
— Димби!
— Не знам.
— Знаеш!… Той е първият ти приятел. Не можеш да видиш Домби без Димби, не можеш да си помислиш за Димби, без да помислиш за Домби.
Домби извърна глава:
— Вече нямам приятел.
— И вече няма да го видиш, така ли?
— Да.
— И утре няма да го потърсиш?
— Да.
— Нито той.
— Разбира се. Не съм го виждал цели пет дни.
— Да не е заминал?
— Не.
— Слушай, питат ли те нещо, или не те питат? Заради тебе
си прекъснах закуската… Защо си тъжен и защо си сам?
Домби наведе глава:
— Подариха му часовник.
— Какъв часовник? — изблещи очи Мокси.
— Ръчен.
— И какво като му подариха?
— Нищо… Има си часовник.
— Хубав ли е?
— Чуден.
— Да му е честит!… — Мокси се замисли: — Аха!
— Какво, Мокси?
— Той има часовник, а ти нямаш приятел.
— Горе-долу.
— Според мен, ако на приятел подарят часовник, вече трябва да си имаш и приятел, и часовник.
— Часовникът му не ме интересува. Важното е, че нямам приятел.
— Ще кажеш ли най-после защо? — кипна Мокси и тръсна глава.
— Толкоз ли не разбра бе, Мокси?… Димби се промени.
— Защо се промени?
— Защото има часовник.
— Как се промени?
— Така!… Не е вече същият.
— Часовникът ли?
— Димби.
— Отде знаеш?
— Не се обажда.
— А ти не се ли обаждаш?
— А, обадих му се… Но той… не е вече Димби.
— Хайде де!
— Аз му говоря, той — мълчи. Мълчи и гледа или нагоре, или в часовника. После казва, че има неотложна работа… Тръгва нанякъде и си гледа часовника.
— Домби, да не е болен?
— Напротив, много е здрав… Само дето гледа малко… така…
— Как гледа?
— Отнесено. Мокси замълча:
— Отнесено, казваш?
— Аха… Гледа някъде другаде.
— Другаде, казваш?… Къде точно?
— Нагоре или в часовника… Сега разбра ли защо нямам приятел?
— Това е лошо! — съгласи се Мокси. — Всички губим един приятел. И какви приключения ще си правим без Димби?
— Не знам! — Домби поиска да въздъхне още веднъж, но се сети, че прекалява, и се отказа. — За приключения и дума да не става. Димби вече го няма.