Лиско сякаш не слушаше приятелите си. В този момент той мислеше на глас:
— Точно така!… Нещо, което е затворено, трябва да се отвори — това знам аз… Видиш ли нещо неизвестно, направи да ти стане известно…
— Кой каза така? — прекъсна мислите му Домби.
— Говоря по принцип — отвърна лисичето. — Трябва да се открива. Да се намират нови неща. Колкото може повече. Представяте ли си, ако трябва да живееш само със старите неща.
— Това си го казвал.
— Да, Мокси, но така се откриват нови земи и морета.
— Но никой не е тръгнал да ти отваря куфари!
— Защо не? — погледна го Лиско.
— Защото е куфар, а не море! — извика раздразнено Мокси. — Има разлика между моретата и куфарите!
— Разликата си личи от пръв поглед — настоя Димби.— Никой не те бие да отваряш куфари!
— Защо не? — отвърна лисичето. — Там стои затворен куфар, следователно трябва да се отвори!
— Защо?
— Представете си, че в него има нещо.
— Слушате ли? — запита Домби.
— Да си вървим! — предложи отново Мокси. — Не ме интересува какво има в разни ми ти куфари, които си показват и скриват надписите. Слушайте мен, вътре има нещо много страшно.
— Това ме интересува — каза сякаш на себе си лисичето.
— Някаква тайнствена сила — прошепна Мокси. — Или пък нещо друго.
Лиско направи крачка напред.
— Ще го отворя сам.
Още крачка напред.
— Моля те, Димби, спри го!
— Не мога, Домби…
— Защо? — рече Мокси. — Нека върви. Достатъчно го спирахме.
— Ох! — въздъхна Димби. — Всъщност и на мен ми се проверява, но предпочитам други да отварят, пък аз само да проверявам.
Лиско бавно пристъпваше напред. Лапите му внимателно опипваха земята, внимателно се отделяха от нея, тялото му беше опънато, опашката лазеше по тревата, нагоре стърчаха само ушите, готови да доловят най-малкия шум, да не говорим за очите, които не се отместваха нито от куфара, нито от надписа, нито пък от тайнствената пръчка, изправена като удивителна.
Наблюдателите от храста трепереха свободно и открито. Никой не смееше да проговори. Лиско вече бе достатъчно близо, ако вдигнеше лапа, можеше да докосне надписа. Той наистина вдигна лапа и я насочи към куфара…
В същия момент куфарът бавно започна да се накланя и спокойно легна с капака нагоре, а лисичето бягаше обратно към храста.
Последва нещо — още по-тайнствено явление, — магическата пръчка, която досега стоеше неподвижно, след побягването на Лиско тръгна към куфара, покачи се на него и се излегна върху надписа, сякаш го зачерта.
Но бягащите не видяха нищо.
Разочарована, че е останала без зрители, пръчката слезе от куфара, повъртя се около него и се облегна на ръба му така, както се обляга човек на сандък.
Може би това не се понрави на куфара, той се отмести и започна да се плъзга по тревата. Май че си беше наумил нещо, защото, щом стигна при храста, където обикновено се криеха страхливците, спря и остана неподвижно, с надписа към небето.
В това време пръчката изведнъж тръгна и отново се облегна на ръба му.
Като побяга малко, Лиско се засрами и намали темпото. Той и без това не можеше да стигне приятелите си, Мокси изобщо не се виждаше, а Домби се мяркаше между дърветата като отдалечаваща се точка.
— Защо спря? — запита задъхано Димби, взел сто метра преднина от Лиско.
— Ще се върна — заяви Лиско.
— Твоя работа! — рече Димби и продължи да бяга след Домби, който вече също бе изчезнал.
— Моя си работа — каза си Лиско. — И защо така, не разбирам.
Наистина не разбираше. Колко е добре да си избяга, да отиде на реката, да се гмурне в Резедавия вир, да легне във водата с лице към небето и да брои облаците. Какво ли не минава пред очите му, когато лежи по гръб в Резедавия вир —
птици, пеперуди, водни кончета и най-много облаци, които отначало приличат на нещо, а после се превръщат в нещо друго. Така си минаваше времето — в разгадаване на облачетата, които от скука ли, какво ли, се променяха и в подобни непрекъснати промени скитаха по света.
Лиско се приближи от другата страна на храста, смяташе, че тук може да се върви спокойно, но щом кривна, едва не се блъсна в куфара и побягна отново.
Отчаян от неуспеха си да се сприятели с някого, куфарът се върна в средата на полянката, а пръчката го последва.
— Ей! — подвикна Лиско.
Куфарът се поклати.
— Слушай, куфаре, няма да ме уплашиш… Ето!…
Лиско направи крачка към него.
Куфарът от своя страна се помести към лисичето.
— Охоо! — дръпна се Лиско.
Куфарът се върна на мястото си.
— Не ме е страх — рече Лиско и отново пристъпи напред. — Хората се качиха на луната, а аз един куфар… Ела де, ела малко насам!