Димби помоли да пипне пръчката, а след това дори я взе в ръце, но побърза да я върне на Лиско, като заяви, че повече няма какво да се гледа, макар че пръчката била наистина интересна — от желязо, но лека.
— Може да е лека — съгласи се отстрана Мокси, — но от пръчки ме е страх, много бият.
— Лиско, какво ще я правиш? — заинтересува се Домби, който се задоволи само с едно пипане. — За какво ти е?
— Това се питам — призна си лисичето. — Докато нямах пръчка, си казвах, ех, защо си нямам една пръчка, а сега, като си имам, си казвам, какво да я правя?
Без да ще, той натисна някъде пръчката, тя изщрака, нещо подскочи нагоре, големината й се удвои.
— Видя ли? — подвикна Мокси, като се озова до храста с два скока. — Видя ли сега?
— Какво? — отвърна Лиско. — Имам си двойна пръчка!
— Лиско, мога ли да пипна двойната пръчка? — приближи се Димби.
— Заповядай!
— Корава е — заяви Димби, след като пипна пръчката.
— Чудесна пръчка! — заяви Лиско. — Двойна!
Домби също се престраши, пипна двойната пръчка и се съгласи, че е идеална. Лиско се обърна към Мокси, покани го да я пипне.
— Благодаря — отвърна Мокси. — Оттук си личи, че е световна.
— Тогава? — запита Лиско и погледна приятелите си.
— Какво тогава? — заинтересува се Мокси.
— Да преминем към куфара, а?
— Защо?
— Да покорим и него.
Приятелите на Лиско се спогледаха, размениха си няколко думи и решиха, че поне засега нищо не им пречи да отворят някакъв си куфар.
— Към куфара! — поведе ги Лиско.
— Ти върви, ние идваме — даде му път Домби.
— Да не избягате, ей!
— Моля ти се! — обеща Мокси.
— Ясно, че не можеш без нас — рече Домби.
— Признавам — отвърна Лиско. — Давате ми кураж. Мокси спря на няколко метра от куфара:
— И все пак не разбирам — заяви той — защо трябва да пипаме куфара, щом можем да си живеем, без да го пипаме?
— Ти си глупак! — отвърна Лиско.
— Знам! — наведе глава магарето, а после я повдигна и рече: — Но не знам защо.
— Добре е да знаеш, че си глупак, Мокси — започна да му обяснява Лиско, — но още по-добре е, ако успееш да разбереш защо си глупак. Разбереш ли, няма да бъдеш толкоз голям глупак.
— Това е трагедията ми! — отвърна тъжно магарето. — Но по думите ти разбрах, че съм половин глупак, което все пак е добре.
— А защо не станеш умен?
— Как?
— Лесно! — отвърна Лиско. — Достатъчно е да не те интересуват само магарешките тръни.
— Само това ли? — запита с надежда Мокси.
— Не — отговори Лиско. — Освен това не бива да питаш защо трябва да отворим куфара. Според умните всичко, което е затворено, трябва да се отвори, всичко неоткрито — да бъде открито, неизвестното да стане известно… Горе има ли звезди? Помъчи се да стигнеш до тях!… Разбра ли?
— Разбрах. Не разбрах само едно.
— Какво?
— Ако си губя времето да зяпам звездите, кога ще паса?
— Ох! — въздъхна Лиско.
— Не охкай! — помоли се Мокси. — Защото лично аз предпочитам да правя астрономически наблюдения с пълен стомах. По тези причини предлагам да не пипаме куфара. Куфарът си е куфар, ние сме си ние. Той да си гледа работата и ние нашата… Така разбирам света и затова — никакъв куфар!
— А пък аз настоявам! — рече Лиско. — И то в твое присъствие! Или ще ставаш човек, или…
— Добре, добре! — предаде се Мокси. — Макар да не разбирам защо се мъчите да ме правите човек, когато съм красиво, завършено магаре.
Лиско огледа приятелите си и извика:
— Разбрахте ли защо трябва да отворим куфара?
— Разбрахме! — отвърнаха Димби, Домби и Мокси, но Домби добави: — Нали ще го отвориш ти?
— Да, но вие трябва да бъдете наблизо, понеже…
— Добре — съгласи се Домби, — ще бъдем и ще те насърчаваме от края на полянката.
— Може! — махна с лапа лисичето. — Предлагам да говорите в хор. Така ще ме насърчавате най-добре.
— Ще говорим в хор! — обеща Димби. — Ще говорим много и колкото искаш. И говоренето е работа, нали, Мокси?
— Е, да.
— Все трябва да има някой, който да такова… нали?
— Да де!
Лиско запълзя отново към куфара, а говорещият хор се оттегли до храста и започна:
— Насърчаваме ли те добре? — запита от храста Мокси.
— Доста — отвърна Лиско.
Хорът продължи:
Лиско стоеше до куфара.
Хорът: