Ашли Елстън — Десет слепи срещи
На съпруга ми Дийн, с когото се запознах на сляпа среща в Деня на свети Валентин през 1992 година.
На брат ми и първите ми братовчеди Джордан, Стив, Тод, Мат, Бет, Гейб, Кейти, Джеръми, Ана Мари, Сарабет, Джесика, Ребека, Мери Хана, Емили, Индия, Катрин, Мадлин, Хейли, Еймис, Раймс и Джон. Благодаря ви, че направихте детството ми вълшебно.
Петък, 18 декември
— Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш с нас?
Мама се навежда през прозореца на колата и ме прегръща яростно за десети път през последните десет минути. Умолителният й тон си върши работата. На косъм съм от първото късче свобода, което ми се предоставя, но и на секунди от това да скоча на задната седалка. Прегръщам я по-силно от обикновено.
Татко се навежда напред, лицето му се облива с мека синя светлина от таблото.
— Софи, наистина не искаме да те оставяме на Коледа. Кой ще потвърди, че съм направил правилно белезите с вилица по бисквитките с фъстъчено масло? Не знам дали може да се разчита само на мен.
Смея се и свеждам глава.
— Сигурна съм, че ще се справиш.
И наистина съм. Сбогуването е трудно, но няма начин да изкарам седмица и половина в къщата на Марго, втренчена в подутите й крака.
Родителите ми отиват в Бро Бридж, малък град в южната част на Луизиана, който е на почти четири часа път от тук, за да бъдат със сестра ми и съпруга й. Марго ще роди след шест седмици първото си дете и е развила прееклампсия, каквото и да означава това.
Знам само, че е станало причина краката й да се издуят до нелепи размери. И го знам, защото Марго е толкова отегчена, докато лежи постоянно, че ми изпраща снимки на краката си от всички възможни ъгли.
— А и няма да съм сама — продължавам. — Баба, дядо и още двайсет и петима членове на нашето семейство ще ми правят компания.
Татко върти очи и мърмори:
— Не знам защо трябва да се събират всичките в една къща постоянно.
Мама го смушква в ребрата. Размерите на нашето семейство не са шега работа. Мама е едно от осем деца и повечето от братята и сестрите й също си имат по няколко деца. Къщата на баба и дядо винаги е пълна с хора, но по празници се превръща направо в централна гара. Леглата и местата на масата се раздават според възрастта, така че когато с братовчедите ми бяхме по-малки, винаги прекарвахме Бъдни вечер натъпкани като сардини на голям матрак на пода в кабинета, а по време на ядене трябваше да крепим чинията и чашата със сок в скута си.
— Сигурна ли си, че не искаш да останеш при Лиза? При нея ще е по-спокойно — предлага мама.
— Сигурна съм. Добре ще ми е при баба и дядо.
Наистина ще е по-спокойно при леля Лиза.
Тя е близначка на мама, по-голяма с три минути, но поради този факт ме надзирава не по-малко от мама. А аз не искам това. Жадувам за малко свобода. И да остана сама с Грифин. А и двете не ти се удават често, когато живееш в малък град и баща ти е шеф на полицията.
— Добре. С татко ти ще се върнем следобеда на рождения ден на баба ти. Ще отворим подаръците тогава. — Мама шава на седалката си, явно не е готова да тръгне. — Ако родителите на Брад не идваха, нямаше да се налага да ходим и ние. Нали знаеш как майка му постоянно се опитва да преподреди кухнята на Марго и да размести мебелите й. Не искам Марго да се изтощи, като се чуди какво прави онази жена, докато тя е в леглото.
— И пази боже, родителите му да се грижат за дъщеря — дразня я аз.
Мама има силно защитническо чувство към децата си. Марго трябваше само да спомене, че родителите на съпруга й ще ходят при тях, и мама моментално започна да си опакова багажа.
— Можем да изчакаме и да тръгнем сутринта — казва тя на татко, а той веднага започва да клати глава.
— Ще се движим по-бързо сега вечерта. Утре е събота преди Коледа. Пътищата ще са кошмар. — Навежда се отново напред, за да срещне погледа ми. — Вземай си нещата и отивай право при дядо си и баба си. Обади им се да им кажеш, че отиваш.
Такъв е татко — делови. За пръв път от години ще отсъства от участъка за повече от няколко дни.
— Ще го направя.
Отново прегръдка от мама и въздушна целувка за татко. После те тръгват.
Сияещите червени светлини на колата на родителите ми изчезват по пътя и в мен се излива вълна от емоции — вълнение и очакване, но също и болка, която се настанява дълбоко в корема ми. Правя всичко по силите си да я прогоня. Не че не искам да съм с тях — само като си помисля, че ще се събудя в коледната утрин и те няма да са там, стомахът ми се свива, — но просто не мога да прекарам цялата си ваканция, пленена в малкия апартамент на Марго и Брад.
Щом се връщам в стаята си, първата ми работа е да се обадя на баба, за да й кажа, че ще ида при тях след няколко часа. Тя е разсеяна; на заден план се носят гласовете на клиентите в цветарницата й и предполагам, че чува само една от всеки три мои думи.
— Шофирай внимателно, скъпа — казва ми тя.
Докато затваря, чувам как крещи цените на коледната звезда към Ранди в оранжерията и потискам усмивката си.
Шест часът е, а от Миндън до Шривпорт пътят не е дълъг, там живеят баба и дядо и останалите от семейството. Баба няма да ме чака преди десет.
Четири прекрасни часа само за мен.
Падам по гръб на леглото и се взирам в бавно въртящия се вентилатор на тавана. Макар че съм на седемнайсет, родителите ми не обичат да ме оставят сама у дома. А когато все пак някак се случи, обикновено цял парад от полицаи се отбиват най-случайно — Направо е нелепо.
Опипвам леглото, откривам телефона си и звъня на Грифин, за да му кажа, че си оставам тук, но след осем позвънявания чувам гласова поща. Изпращам му съобщение, после чакам да се появят онези три малки точици. Не му казах, че ще се опитам да убедя родителите си да ме оставят тук — нямаше защо и двамата да се разочароваме, ако не се получи.
Взирам се няколко секунди в празния екран, после хвърлям телефона на леглото и отивам до бюрото. На него са пръснати гримове, цветни моливи и шишенца с лак за нокти. Почти всеки сантиметър от дъската за съобщения на стената пред мен е покрит с бели картончета с колежите, които обмислям. На всяко от тях има цветен код за плюсове (зелено) и минуси (червено), както и всички изисквания за кандидатстване. Няколко имат голяма зелена отметка, което означава, че вече съм отговорила на изискванията и съм приета, но от повечето още очаквам отговор. Наричам тази дъска Вдъхновяващата дъска, но мама я нарича Маниакалната дъска.
Очите ми се спират на първата картичка, която закачих в началото на последната година в гимназията —
Щатския университет на Луизиана. Тогава си мислех, че това ще е единственото училище, което ще се озове на тази дъска. Но после осъзнах, че трябва да имам много варианти.
Телефонът ми иззвънява и аз поглеждам към леглото. Просто известие, че някой е харесал последния ми пост. Не ми пише Грифин.
Поглеждам към празните картички на бюрото си, като си мисля да направя списък и за Грифин. Заедно сме вече повече от година и обикновено сме най-фокусирани върху училището, но ни очакват две седмици ваканция, без изпити и домашни, за които да мислим, затова перспективата да остана сама с него е толкова вълнуваща. Макар че гледаме да караме бавно, ще излъжа, ако кажа, че не съм мислила връзката ни да мине на следващото ниво.
Заедно сме почти от година.
Вече завършваме и сме почти на осемнайсет.
Още не ми е казал „Обичам те“.
Не съм сигурна дали и аз съм готова да кажа „Обичам те“.
Мама определено ще се притесни, ако види този списък на дъската, затова устоявам на порива.