Когато стигаме в Начиточис, вече нямам търпение за остатъка от вечерта.
Фестивалът се провежда в центъра на града, близо до Кейн Ривър. Всички сгради, улични лампи, дървета и храсти са покрити със светлини и над тълпата висят безброй светещи гирлянди, които криволичат над улиците. Има и огромни осветени фигури, например войничета, лешникотрошачки и Дядо Коледа, който е в шейна, теглена от раци, покрай брега на реката.
— Има повече от три хиляди светлини на този фестивал — прошепва Сет в ухото ми.
И му вярвам.
Улиците са претъпкани и ние сновем през тълпата, спираме пред будките за захаросани орехи и горещ пай с месо. Минаваме под банер, който рекламира коронясването на Мис „Весела Коледа“, разкошна с яркочервената рокля и короната. Коледни украси покриват всичко и са ужасно претрупани, но същевременно съвършени.
Телефонът жужи в задния ми джоб за десети път, затова поглеждам бързо екрана, докато момчетата играят на една игра с целене на кош.
Трябваше да се сетя, че е Марго.
МАРГО: Умирам си да разбера как върви. Ще откача от скука. Мама почиства всички шкафове в къщата и съм ужасена, че бельото ми ще се окаже в чекмеджето за приборите.
АЗ: Може би мама мисли, че мястото му е там.
МАРГО: Ха-ха. Казвай, как върви срещата???
Снимам бързо Сет и го изпращам на Марго. В профил, докато се готви да стреля с топката към коша.
АЗ: Добре върви! Сладък е. И забавен.
МАРГО: Много е секси! Забавлявай се!
АЗ: Благодаря!
Когато момчетата приключват с играта, Сет ме дърпа през тълпата.
— Сега ще отидем на пързалката „Лавина“!
Поглеждам накъдето ми сочи и се сепвам. Наблизо има огромна конструкция, покрита с изкуствен сняг. Студено е, но не чак толкова, затова нямам представа как цялото това чудо не се е превърнало в огромна локва. На върха на конструкцията има картонена фигура на СНЕЖНИЯ ЧОВЕК СНЕЖКО.
— О, не знам — промърморвам и Оливия ме поглежда ужасена. — Какво? — питам я.
Тя се обръща към пързалката, после пак поглежда към мен.
— Ти сериозно ли не искаш да опиташ?
Именно физиономията й ме стъписва. Сякаш иска да каже: „Предишната Софи изобщо не би се замислила…“.
Защо съм толкова плаха?
Хващам Сет за ръката.
— Хайде тогава.
Хукваме по стълбите, следвани от Оливия и Дрю.
На върха човекът, който работи на атракциона, ни дава по един пластмасов диск и прости инструкции: „Сядате на диска и политате“.
Докосвам снега, някак кишав е, сякаш е само на няколко градуса от пълното разтапяне. Никога не съм ходила на планина и единственият сняг, който съм виждала, е тъничката снежна покривка, която пада през година-две, но някак си успява да блокира пътищата на целия Юг.
Сет изравнява диска си с моя и ги задържа заедно.
— Готова ли си? — пита ме.
Ухилен е до уши. Хубаво е да съм с човек, който толкова се радва на присъствието ми. Май не съм осъзнавала колко много ми е липсвало това усещане досега.
— Да! Да го направим!
И двамата пищим чак до долу. Не е дълго спускане — но достатъчно, за да ми се разтупти сърцето. Блъскаме се в гумените ограничители долу и се превиваме от смях.
Оливия и Дрю се блъскат в нас и се кикотят като ненормални. Един служител взема дисковете, но като че ли никой няма намерение да става от изкуствения сняг.
Оливия припълзява и ляга до мен.
— Е, какво ще кажеш? — шепне тя и кима към Сет и Дрю, които са започнали да се замерят с воднисти снежни топки.
Усмихвам се.
— Много е готин.
— През последните три часа усмивката не слиза от лицето ти — казва тя и ме побутва.
Усмихвам се още по-широко.
— Добре, добре, ще призная, че отдавна не съм се забавлявала така.
— Знаеш ли, баба няма да спре да натяква, ако разбере, че си имала хубава среща.
Примъквам се към нея.
— Тогава да не й казваме. След това, което ми причини, може да я накараме да се поизпоти.
И двете се смеем. Изневиделица една огромна буца сняг ме удря право в лицето.
Когато най-сетне махам снега от очите си, виждам, че Сет отстъпва назад с виновно изражение.
Сякаш времето спира. Оставям го да се погърчи малко, докато вече не мога да сдържам смеха си.
— О, сега ще си го получиш!
Грабвам шепа сняг и започвам да го обстрелвам. Не след дълго вече водим истинска снежна война — момичета срещу момчета.
Тя е прекратена едва когато служителят ни прогонва от атракциона. Но дотогава вече сме мокри, малко измръзнали и изморени от толкова смях.
Дрю дърпа Оливия към една фотокабинка, а Сет купува за мен и него горещо какао от една количка.
— Да седнем тук — казва той.
Тръшваме се на пейка в края на лунапарка.
— Не мога да повярвам, че не съм идвала досега.
Бях се тревожила, че ще ни е трудно да водим разговор, но сега съм изненадана колко лесно се получава всичко целия следобед.
— Ние идваме всяка година. Малко е кичозно, но е забавно да излезеш от града и да правиш нещо различно. — След малко продължава: — Оливия ми каза за бившето ти гадже и какво е измислила баба ви.
Усещам, че бузите ми се зачервяват. Надявам се да реши, че е от студа.
— Да, на нея може да се разчита, че ще направи нещата интересни.
Сет се смее.
— Е, отначало ми се стори откачено, но се радвам, че Оливия ме избра за първата ти среща. — След малко изправя гръб. — Надявам се всички други да бледнеят пред нея.
Усмихвам се.
— Да, трудно някой ще си съперничи с битка със снежни топки в Луизиана.
— Нека ти дам номера си — казва той. — Наистина, когато всичко това приключи, може да излезем отново заедно. Днес много се забавлявахме.
Когато вадя телефона си, за да запиша номера му, виждам няколко съобщения от Грифин. Сет също ги вижда.
— Това ли е бившият? — пита той.
Кимам.
— Да. Не сме говорили, откакто… скъсахме.
Той взема телефона ми, но вместо да запише номера си, отваря камерата и я обръща така, че да влезем в кадър.
— Добре, усмихни се — казва ми.
Усмихвам се, но Сет кръстосва очи и нацупва устни. Щраква точно когато се разсмивам, а после записва номера си в телефона ми и добавя снимката към контакта. Изпраща я като съобщение на своя телефон.
— Ще взема още горещ шоколад — казва той.
Гледам снимката, която е невероятно сладка. Усещам как бузите ми се сгряват. Ама се забавлявах тази вечер.
Но тогава лицето на Грифин нарушава тези приятни мисли. Когато виждам поредното известие от него, все едно ме заливат с кофа студена вода. Не мога да се сдържа и отварям съобщенията.
ГРИФИН: Предполагам, че просто ще продължиш да не отговаряш.
ГРИФИН: Искам да говоря с теб. Искам да те видя.
ГРИФИН: Може ли да се видим утре? Ще дойда, където кажеш.
ГРИФИН: Софи, моля те.
Сърцето ми бумти, когато приключвам с четенето на съобщенията му. Толкова съм объркана. Дали му липсвам? Дали съжалява за думите си? Или пък просто се чувства виновен, че всичко свърши така?
Изпращам бързо съобщение:
АЗ: Още не съм готова да говоря с теб.
После изключвам телефона си, преди да видя отговора му. Няма причина да се чувствам виновна — ние скъсахме, но все пак има някаква вина, някъде дълбоко. Прекарах страхотен ден и ми е гадно, че Грифин ме кара да се чувствам виновна заради това.
Гледам как Сет носи внимателно две чаши с горещ шоколад, бухтички и торбичка със захарен памук. Оплита се в група малки дечица и едва не изпуска всичко, когато едно хлапе, забило нос в телефона си, се блъска в него. След още няколко крачки започва странен танц с възрастна дама, когато се опитва да я заобиколи, но тя постоянно му препречва пътя. Накрая успява да се измъкне и спира, гледа ме изумен.
— Видя ли това? — крещи.