Смея се, когато изминава останалото разстояние с танцова стъпка.
Грифин може и да ме кара да се чувствам виновна, но Сет ме кара да се усмихвам.
Вземам едната чаша и поничка. Оливия и Дрю се появяват от фотокабинката, като се кикотят на лента снимки, и Сет веднага ме повлича натам, за да се снимаме и ние.
Когато най-сетне спираме пред къщата на баба, Сет тъкмо ни е разказал как когато с Дрю били в детската градина, подарили на учителката си тампон, защото си мислели, че вътре има свещичка. С Оливия просто се побъркахме от смях.
— Тази история ще ме преследва, докато съм жив — казва Дрю, после целува Оливия за довиждане.
Поглеждам към Сет, за да не ги зяпам, и той свива рамене, явно също е смутен.
Оливия слиза от колата и аз помахвам бързо на Сет, преди да отворя вратата.
— Прекарах си страхотно — казвам.
Той се усмихва и отговаря:
— Трябва да го повторим.
Баба ни чака, готова да злорадства.
— Е… как мина? Не можеш да криеш вечно усмивката си от мен, Софи.
Облягам се на кухненската мивка, където тя мие последните чинии от вечерята.
— Е, права си. Изкарахме добре — отговарям. — Но това не означава, че цялата тази история не е странна! Очакват ме още девет срещи, така че все още има голяма възможност всичко това да се превърне в катастрофа.
Баба ми подава вързания чувал с боклук.
— Мисля, че ще се изненадаш. Отнеси това в контейнера на тротоара, ако обичаш.
Изтичвам по стъпалата на верандата и оставям чувала в боклука. По пътя на връщане виждам Уес, който тъкмо спира с колата пред съседната къща. Махам му и чакам да слезе.
— Здрасти — казва той. — Как мина първата среща?
— Всъщност не беше зле.
Тръгваме един към друг, като се срещаме точно на границата между двата имота.
— Къде ходихте? — пита ме той.
— На фестивала в Начиточис. Ядохме понички, бихме се със снежни топки, нали се сещаш, нормална неделна вечер — казвам през смях.
Той кима и накланя глава настрани.
— Мисля, че баба ти беше права.
Правя физиономия.
— За какво?
— За това със срещите. Изглеждаш добре.
Усещам как бузите ми се затоплят.
— Е, сигурно преди съм изглеждала ужасно зле.
Той се смее.
— Не казах това. Просто се радвам да те видя усмихната.
Тръгва към къщата си и аз се връщам към къщата на баба, като си махаме, когато влизаме през входните врати. Точно когато пристъпвам в кухнята, чувам Оливия да казва:
— Охо.
Взира се в дъската с графика.
Леля Патрис е записала подробностите за следващата ми среща:
Жива сцена на Рождество Христово — прогимназия „Орлово гнездо“. Бъди готова в 16,00. Костюмът ти е в пералното.
Ужасена съм.
от ужасена. Жива сцена на Рождество Христово? В прогимназията?
— Нали срещите трябваше да са с момчета на моята възраст, бабо! Ако ме е уредила с някое хлапе, срещата автоматично отпада.
Баба бърше плота в другия край на кухнята.
— О, сигурна съм, че е достатъчно голям, Соф. Патрис спазва правилата.
Оливия изчезва в пералното още щом прочита бележката от леля Патрис и като чувам буйния й смях, ми се приисква да се скрия някъде. Най-сетне тя се връща в кухнята с нещо, което прилича на ватиран плат.
— Готова ли си за това?
— Не — отговарям.
Тя вдига високо закачалката и оставя платът да се разгъне.
— Какво е това, за бога? — пита баба и идва да го огледа.
— Това е роба. Мисля, че Софи ще участва в жива сцена на Рождество — казва Оливия и сочи закаченото към робата листче, на което пише: „Мария, майка на Исус“. — И явно ще има главна роля!
Понеделник, 21 декември
Сляпа среща № 2
Изборът на леля Патрис
С Оливия тръгнахме към магазина още по изгрев. Остават само четири дни за пазаруване преди Коледа и днес сигурно ще е истински кошмар. Тъй като Оливия работи тук от доста време, тя обслужва клиентите, които търсят подарък в последния момент, а аз съм завряна зад касата. Баба пък приготвя подаръчни кошници, които включват малки саксийки с растения, цветя или билки, книги за градинарство, инструменти, като ножици и лопатки, и други сладки градинарски неща. Толкова са много, че едва смогва.
По време на почивката сутринта се скривам в кухнята просто за да се отърва от навалицата. Изтягам се на диванчето, което е на повече от моите години, и пиша на Марго.
АЗ: Имаш десет минути, преди баба да ме окове отново за касата в магазина, така че, ако ще ми изпращаш отвратителни снимки, направи го сега.
Марго ми изпраща лицето си в близък план. Не съм я виждала от доста време и съм изненадана колко различно изглежда.
МАРГО: Лицето ми е подуто. Особено носът. Носът ми е огромен. Не съм виждала по-огромен нос.
АЗ: Ти действаш по-добре от противозачатъчни. Дори да имаше шанс да правя секс скоро, ти напълно ме отказа.
МАРГО: Хубаво! Мама все повтаря, че ще забравя лошото, но казвам ти — никога няма да забравя този нос.
АЗ: А какво казва лекарят? Нормално ли е?
Опитвам да се шегувам с Марго, откакто я накараха само да лежи и да почива, но винаги когато ми изпраща снимка, усещам тръпката на страха.
МАРГО: Не е ненормално. А и ме следят постоянно. Имам час и този следобед. Не се тревожи за мен. Тревожи се с кого те е уредила леля Патрис.
АЗ: Разбра ли какво ще обличам???
МАРГО: Хаха. Да. Мама говори с баба тази сутрин. Определено искам снимка на робата. И на момчето. Вместо Мария може да те нарекат Мисис Робинсън. АЗ: Коя е Мисис Робинсън?
МАРГО: Оф. Почувствах се стара. Потърси в Гугъл.
АЗ: Добре, както и да е, трябва да се връщам на работа. Пиши ми след прегледа при лекаря.
Чарли и Уес влизат в кухнята, понесли закуски и напитки, за да напълнят стария хладилник. Баба ги кара да вършат това-онова — или както тя се изразява, „да вършат гадостите, които никой друг не иска да върши“. После трябва да сменят крушките и въздушните филтри, затова определено не бива да се оплаквам, че съм завряна зад касата.
— Търсиш ли вече прически от витлеемския период? — пита ме Чарли, а аз хвърлям едно списание по него.
— Много смешно — казвам и грабвам кока-кола без захар от кашона.
Уес ми хвърля пакет маслени бисквити, които по една случайност са ми любимите.
— Нали знаеш, че ще сме там, когато дойде гаджето ти да те вземе за срещата. Няма начин да пропуснем това.
— Ако наистина ме обичате, щеше да ви е мъчно за мен и да предложите да ме заместите тук до края на деня.
Поглеждам ги с най-умолителния си поглед на кученце.
Чарли и Уес се споглеждат за няколко секунди, сякаш обмислят въпроса. После и двамата казват:
— Неее!
Чарли се тръшва до мен.
— Докато си в почивка… — Вади телефона от задния си джоб, после отваря нещо на екрана и ми го подава. — Искам да направиш този тест.
Уес стене.
— Сериозно ли? Пак ли ще го правим?
Взирам се в екрана, на който пише: „Кой герой от „Офисът“ сте?“, после поглеждам към Уес за обяснения. Той си дърпа стол от малката масичка и се настанява до дивана.
— Нали знаеш, че Чарли е луд по „Офисът“. Вече е изгледал всички серии по два пъти.
— Всъщност три пъти — казва Оливия, когато влиза в стаята. — Да не я кара да прави теста?
Уес кима и аз поглеждам отново към телефона на Чарли. Май помня, че той харесваше сериала, но определено не знаех, че е стигнал чак до това ниво.
— И защо да правя този тест? — питам.
Уес отваря уста да отговори, но Чарли вдига ръка и го спира.
— Нека първо го направи.
И така, аз започвам. Въпросите с няколко отговора са доста странни. Каква хартия харесвате? Коя е любимата ви подправка? И така нататък, и така нататък.
— Добре, готово. Сега пресмята резултата ми.