Баба само сумти и казва:
— Е, жалко.
Изчаквам, докато той излезе от кухнята, преди да се появя от скривалището си.
— Бабо, ти сериозно ли? Наистина ли ще ме пратиш на среща на Нова година с човек, когото не познаваш.
Тя свива рамене.
— Познавам го. — Взема визитната картичка, която е оставил на плота, и бързо я прочита. — Казва се Пол.
— Пол, значи. А сега, без да гледаш картичката, ми кажи фамилното му име.
Виждам, че много й се ще да погледне картичката. Но е спасена от отговора, защото чуваме как вратата отново се отваря.
— Забравих да ви дам квитанцията — казва Пол, като се връща в кухнята.
Очите му се отварят широко, когато ме вижда, опитва се да проумее примигващата роба и воала с ореола.
— О, благодаря ти, казва тя и ме поглежда бързо. — Много жалко, че си имаш приятелка. Тъкмо щях да ти уредя среща с моята внучка Софи.
Баба сочи към мен, ухилена до уши.
Пол е онемял. Кима и заеква нещо, после направо бяга презглава от къщата, като подпален.
— Не мога да повярвам, че го направи — казвам аз.
Баба се смее и се обръща към входната врата, която пак се отваря.
— Най-добре се приготви, мисля, че Патрис дойде.
— Само да знаеш, че ако срещата е с някое хлапе, отпада.
Малка тълпа се е събрала, за да види унижението ми. Шпионите на мама, леля Лиза и чичо Брус, седят в предната стая с баба и дядо, но са обърнали столовете си към фоайето. Липсват им само пуканки. Разбира се, Оливия, Чарли и Уес не могат да пропуснат това. Чичо Майкъл остана в една от другите стаи за гости, затова не съм изненадана, че и той е тук, но Джейк и Греъм най-случайно се отбиха и се преструват, че търсят слънчевите очила на Греъм, макар дядо да изтъкна, че те са на главата му. О, и чичо Сал и леля Камил просто „разхождали кучетата“ и решили да се отбият.
Да, точно така.
Леля Патрис и чичо Рони стоят във фоайето от двете страни на едно много малко и много ниско момче, което вероятно е кавалерът ми за тази нощ. Облечен е с роба като моята, но още не са му включили светлинките.
Или… О, господи. Ама само моята роба ли ще святка?
— Софи, бих искала да ти представя Харолд Ригс. Той е първа година в гимназията „Орлово гнездо“.
Първа година.
Сигурно се майтапят.
Обръщам се към баба и я поглеждам умолително, но тя отива при Харолд и го прегръща.
— Много се радвам да се запознаем, Харолд! — казва някак твърде ентусиазирано.
Той кима и ме поглежда.
— Здрасти. — Май гласът му още не е мутирал. — Ти кой клас си?
— Завършвам — прошепвам.
Чувам Оливия, Чарли и Уес да се подхилкват зад мен, затова хвърлям смъртоносен поглед през рамо. И тримата са зачервени и имат сълзи в очите от усилието да сдържат смеха си. Джейк и Греъм са в същото състояние в другия край на стаята.
Очите на Харолд светват.
— О! Ама това е супер яко!
Искам да потъна в земята точно в този миг.
Обръщам се към баба и казвам през зъби:
— Нали каза, че момчетата ще са на моята възраст. Той очевидно не е на моята възраст.
Тя просто маха с ръка.
— Ама и двамата сте гимназисти!
Вдигам пръст към групата в коридора и казвам:
— Може ли да ме изчакате за минутка?
Дърпам Оливия към кухнята, а Чарли и Уес ни следват. Завъртам се към тях още щом се отдалечаваме достатъчно.
— Един час. Ще ме вземете от прогимназията след един час. — И соча към тримата. — Никой няма да прави снимки, нито ще споменава това по какъвто и да било начин до края на живота ни, или ще ви убия, докато спите.
Оливия и Чарли дори не могат да ми отговорят от смях. Уес ми козирува и казва:
— На твоите заповеди, Диско Мария.
Разбутвам ги и се устремявам към входната врата.
Докато вървим по алеята, чичо Майкъл крещи:
— Забавлявайте се тази вечер, деца!
Леля Патрис шофира, защото, разбира се, Харолд Ригс е на петнайсет и още няма книжка.
Ние сме на задната седалка, а чичо Рони е отпред при леля Патрис. Направо съм се залепила за прозореца, а пък Харолд се е залепил за мен, доколкото му позволява предпазният колан. Само няколко скъпоценни сантиметра ни делят.
Леля Патрис ме поглежда в огледалото.
— Софи, може би ще е добра идея да си изключиш лампичките, докато не стигнем там. Не знам колко дълго ще издържат батериите.
Ох, точно на това се надявах. Кимам, но не ги изключвам. Втренчена съм в часовника си. Ако спасителният екип не дойде до пет, ще си извикам такси. Тази прогимназия е насред нищото. Господи, надявам се Оливия да я открие, иначе ще ми струва цяло състояние да се върна в къщата на баба.
Поглеждам към костюма си, а после към кавалера си. Не, определено ще си струва всеки цент за такси.
Спираме отпред и там има група хора, облечени като мен, но само аз святкам. Има няколко дървени конструкции по тротоара пред училището и оградена с въже пътека, по която вероятно хората, дошли да ни видят, ще минават. Яслите явно са точно в средата, ако може да се съди по дървеното корито.
— Пристигнахме! — обявява леля Патрис.
Измъквам се от колата, следвана плътно от Харолд. Той прави няколко опита да ме хване за ръка, докато вървим към училището, но аз успявам да му се измъкна.
— Ей! Я вижте гаджето ми! Тя е последна година. В гимназията! — обявява Харолд на тълпата.
Искам да си изкопая дупка някъде и да умра в нея. Всички други облечени с роби изглеждат от прогимназията — с Харолд очевидно сме най-големите тук.
Обръщам се към леля Патрис.
— Наистина не разбирам тази среща. Ами ние сме в прогимназия.
Тя се усмихва и ме потупва по ръката.
— Знам! И ще е толкова забавно. Когато двете деца, които трябваше да играят Йосиф и Мария се разболяха от грип, Харолд предложи да стане Йосиф. Малкото му братче учи тук… А, ето го — казва тя и сочи миниверсия на Харолд, облечена като овчарче. — Просто ни трябваше Мария! И когато мама предложи откачената идея със срещите, ми се стори идеален начин да решим проблема.
Не мога да повярвам.
— Ще е забавно! — казва отново с пискливия си глас.
Повежда ни с Харолд към яслата, където една жена с клипборд ни поставя на позиции.
Едно момиче, което изглежда на дванайсет, се приближава до мен. Облечена е изцяло в бяло, с крилца, които са по-големи от нея. Шепне ми, кимайки към Харолд:
— А преди излизала ли си с него?
Клатя глава.
— Не.
Челото й се сбърчва.
— Ами внимавай тогава. Неслучайно го наричат Хилядоръкия Харолд.
Преди да осмисля какво ми казва, леля Патрис слага едно истинско бебе в ръцете ми.
— Ето защо имахме нужда от теб. Другата Мария също беше от гимназията. Майката на това бебе не иска по-малко момиче да го държи. Ето, виждаш ли, всичко се нарежда!
О, боже мой!
Бебето — което сигурно е само на няколко месеца — ме гледа. Взираме се един в друг няколко секунди, после то отваря уста и надава най-оглушителния писък, който съм чувала.
А това не е малко, като се има предвид покрай колко много бебета съм израснала.
Опитвам се да го върна на леля Патрис, но тя се отдръпва.
— Искаме всичко да е автентично, така че няма проблем, ако поплаче малко.
Автентично? Аз съм с роба с примигващи светлинки. Вдигам бебето до рамото си и го потупвам по гърба, правя всичко по силите си да го успокоя. Така силно се потя, че ореолът постоянно се изплъзва от главата ми.
След десет минути бебето най-сетне се укротява. Ако продължа да го друсам така, вероятно няма да се разреве отново. Но не е лесно, защото през трийсет секунди се налага да первам ръцете на кавалера си. Наистина Хилядоръкия Харолд е много подходящо име.
Установявам си ритъм: друсам бебето, ръгам Харолд с лакът и поглеждам кръвнишки леля Патрис. Вече наближава пет и мисля, че май ще издържа някак до появата на Оливия.