Баба ахва от изненада, а всички останали само се взираме в тях. На пуловера на Чарли е предната половина на повръщащия елен, а на пуловера на Джъд е задната половина. Нека кажа само, че същото количество бонбони хвърчи и от другия му край.
Те подскачат из кухнята и плясват победоносно длани.
— Ще разбием конкуренцията тази вечер! — вика Джъд.
— Няма начин да не победим! — крещи Чарли.
Единственото хубаво нещо в тази среща е, че явно Джъд ще е залепен за Чарли цялата вечер.
Макар че купонът е малко по-надолу по улицата, всички се натоварваме в пикапа на Чарли, за да може той да вземе своето момиче, Изи, която живее в другия край на града. Джъд седи отзад с мен, сякаш Чарли ни е нает шофьор.
Той закопчава предпазния колан и се обръща към мен.
— Е, Софи, мислила ли си вече за колежа?
Чарли се смее, а аз отговарям:
— Да, мислила съм.
— А вече избра ли къде искаш да отидеш, или все още мислиш? — пита Джъд с официален тон, сякаш си е приготвил въпроси за начало на разговора.
— Ами кандидатствах в дванайсет университета — отговарям.
Чарли се обръща рязко към мен и пита с ужасен глас:
— Дванайсет? Има дванайсет университета, в които би искала да идеш?
— Ами искам да имам варианти!
— Дванайсет? — пита той.
— Я ти по-добре си гледай пътя.
Господи, къде живее тази Изи?
Насочвам вниманието си пак към Джъд. Той пита:
— И за кои дванайсет университета мислиш?
Уфф.
— Ами мисля за Тексаския… — Спирам, защото чувам, че Чарли сумти. — Какво му има на Тексаския?
— Нищо. Ама поне милион хора отиват там. И ще откачиш при толкова народ.
— Не, няма — отвръщам, но той е прав; наистина не обичам тълпите.
— Кой друг? — пита Джъд.
— Ами чакам отговор от един малък либерален колеж за изкуства в Масачузетс.
— Масачузетс! — реве Чарли и отново се завърта, за да погледне към мен. — Осъзнаваш ли, че там зимата продължава цяла година и почти винаги е под нулата?
— Преувеличаваш и го знаеш — казвам аз.
Чарли спира пред една сладка двуетажна къща. Обръща се към нас.
— Ще ида да доведа Изи. Не казвайте нищо, докато не се върна.
И после изчезва.
Джъд го гледа как върви по алеята пред къщата и после поглежда към мен, челото му е сбърчено от объркване.
— Ама Оливия ми каза, че всички ще ходите в Луизианския.
Стомахът ми се свива.
— Е, преди така смятахме, но не знам…
Джъд не дочаква да довърша отговора си и слиза от пикапа. В секундата, в която вижда Изи, изхвърча навън, за да залепи пуловера си до този на Чарли.
Изи изглежда ужасена от пуловерите им. Тя е подходила по-различно към облеклото си и вместо да е с грозен пуловер, носи като пола нещо, с което обикновено се увива основата на коледната елха.
Когато всички се качват отново, Чарли ни запознава и слава богу, темата за колежите е забравена.
Притеснявах се как ще отида на партито, облечена с този кошмар, но само след няколко минути осъзнавам, че изобщо не съм впечатляваща. Хората напълно са откачили и е невъзможно да не се втренчваш във всеки, който минава покрай теб.
Дневната в къщата на Браунови е огромно открито пространство. Повечето мебели са избутани до стените, за да могат да се съберат всички гости. Има огромна коледна елха в единия ъгъл, голямата маса е отрупана с храна, а барът е устроен на кухненския остров. Един мъж, облечен като Дядо Коледа, раздава шотчета с алкохол и компот. Сигурна съм, че би трябвало да ги дава само на възрастните, но явно той самият се е почерпил добре, защото ги раздава на всеки, който мине покрай него.
Както се очакваше, Чарли и Джъд жънат голям успех. И както аз очаквах, Джъд не е кой знае какъв кавалер. В момента се състезава с някакво дванайсетгодишно момиче на една от онези видеоигри за танци.
Не че се оплаквам!
Оливия и Дрю пристигат и тя ме представя на всички. Малко по-късно Уес се появява с Лоръл. Тениската му е с надпис „Това е моят коледен пуловер“, направен с изолирбанд. Но Лоръл е тази, която ме кара да скръстя ръце на гърдите си, когато виждам секси тоалета й на Снежанка.
А аз си мислех, че само на Хелоуин успяват да направят всеки женски костюм да изглежда секси.
— Здрасти, Софи. Помниш ли Лоръл? — казва Уес, когато идват до дивана, на който седим с Оливия.
И двете си кимаме, но тя изглежда разсеяна, без съмнение се опитва да си намери някой друг, с когото да разговаря.
— Ками! — вика след малко и отпрашва към кухнята.
Уес се тръшва до мен на дивана и аз се примъквам към Оливия, за да му направя място.
— Видя ли Чарли и Джъд? — казва тя, като се навежда пред мен, за да говори с Уес.
Уес се смее.
— Да, изпратиха ми снимка този следобед. — После ме поглежда и пита: — Ти с Джъд ли си?
Преди да мога да отговоря, Джъд ме дърпа от дивана и казва:
— Софи, наш ред е!
— За какво? — питам, докато ме влачи нанякъде, но въпросът ми остава без отговор.
И тогава спираме пред машината за караоке.
— О, не!
Опитвам се да избягам.
Джъд обаче ме стиска за ръката и ме дърпа обратно.
— Хайде, ще е забавно!
Чарли ни вижда и започва да ръкопляска и да крещи имената ни.
Зазвучава музика и аз се взирам в малкия екран. Може би ако гледам само него, а не хората, ще се справя.
И точно когато си мисля, че няма как да стане по-зле, на екрана се появява заглавието на песента.
— Ще пеем „Баба бе прегазена от елен“? — питам аз ужасена.
— Да! — Той сочи пуловера си. — Съвсем подходящо!
Песента започва и ние запяваме. По някое време успявам да вдигна очи и виждам Уес. Изтегнал се е на дивана и съм почти сигурна, че плаче от смях. Поглеждам към Оливия — и тя е на същия хал.
— На сцената на нападението…
Тогава Джъд повишава глас:
Тя имаше следи от копита по челото и коледни белези по гърба.
Свалям микрофона и го поглеждам.
— Това е най-ужасната песен на всички времена.
Той ме поглежда объркан.
— Така ли? Защо?
Подавам му микрофона и се връщам на дивана, а той продължава да пее.
Песента е вече към края си, когато госпожа Браун, домакинята на партито, влиза в стаята и плясва с ръце, за да привлече вниманието на всички. Тя е сладка енергична жена и говори с толкова силен южняшки луизиански акцент, че почти не й се разбира.
— Време е за игрите! — надвиква тя музиката.
Обръщам се към Джъд.
— Какви игри?
Усмивката му определено ме плаши.
— Забавни игри — отговаря, после ме дърпа към средата на стаята.
— Добре, ще бъдат млади срещу стари — казва госпожа Браун. — Трябва да се наредите в две колони, младите вляво от мен, а старите вдясно, момче, момиче, момче, момиче.
Гледам как всички се разделят на две групи. Джъд застава до мен и изглежда супер възторжен от тази игра. Уес е зад мен с Лоръл.
Госпожа Браун застава отпред, държи два много големи портокала.
— Ето какво ще правим. Ще сложа по един портокал под брадичката на първия човек от двете колони, после той трябва да се обърне и да го предаде на човека зад себе си, но без да използва ръцете си!
О, господи!
Някой надува музиката, докато госпожа Браун постави портокалите по местата им. Разбира се, Чарли е първи в нашата колона и извива вежди към Изи.
Аз ще трябва да поема портокала от Джъд, после да го предам на Уес. Сигурно няма значение, че ръцете ми са потни, защото
Госпожа Браун вика: „Старт!“, и Чарли се хвърля към Изи. Няма начин да се предаде портокалът, ако не се доближиш ужасно много до човека. Възрастните изпускат техния и трябва да започнат отначало. Удрят си така силно главите, че не могат да спрат да се смеят, за да предадат нататък портокала.