Телефонът ми пак дрънчи. Усещам как сърцето ми подскача, когато виждам, че е иконка за съобщение, но когато проверявам, се появява поредната снимка от Марго.
Отварям я и я гледам няколко минути. Някой трябва да й вземе телефона.
АЗ: Какво е това???
МАРГО: Това са пръстите на краката ми в близък план.
Между тях няма никакво разстояние. Не мога да ги размърдам или да ги разделя. Като наденички са.
АЗ: Ами ако не се оправят никога? Ами ако останеш с наденичките вечно? Ами ако вече не можеш да обуеш джапанки, защото не можеш да завреш онова гумено нещо между пръстите си? И ще излагаш детето си с такива крака.
МАРГО: Е, по-добре наденички на краката, отколкото на ръцете. Може би ще трябва да нося грозни ортопедични обувки, каквито носеше леля Тоби.
АЗ: Може да ги облепиш с пайети. И да си напишеш името с обемна боя отстрани. Ще са много сладки обувки за наденички.
МАРГО: Сега ми се доядоха наденички.
АЗ: Отвратителна си. И ужасно ме наплаши. Сега никога няма да забременея от страх, че пръстите ми ще станат на наденички и ще нося ортопедични обувки с пайети.
Минават няколко минути, преди тя да отговори.
МАРГО: Мама ми писа, че ти няма да дойдеш!!! Ама как така, СОФ??? Трябваше да ме спасиш от войната между мама и Гуен. Знаеш ги какви са, когато са заедно!!
АЗ: Оправяй се сама. Наистина се надявам да се сбият коя да изчисти мръсотията между наденичките на краката ти. Може би ще трябва да използват конци за зъби.
МАРГО: Сега няма да мога да се отърва от този образ. Проклинам те да имаш такива наденички до края на живота си!
АЗ: Ще дойда, когато се роди бебето.
МАРГО: Обещаваш ли?
АЗ: Обещавам.
МАРГО: Значи, Грифин още не е при теб?
АЗ: Не е твоя работа.
МАРГО: Пусни му. Не, чакай… не му пускай.
АЗ: Ха. Ха.
Преглеждам социалните медии, убивам времето, докато Грифин ми се обади. Телефонът ми най-сетне звъни и името му просветва на екрана. Дори не се опитвам да спра усмивката, която се разлива на лицето ми.
— Здрасти! — вика той над силна музика и някакъв шум.
— Здрасти! Къде си? — питам.
— У Мат.
Видях няколко поста от хора, които са се събрали в задния двор и в къщата до басейна на Мат, включително Ади, най-добрата ми приятелка още от трети клас.
— Ти към Марго ли пътуваш? — пита той.
— Промяна в плана. Оставам при баба и дядо. Но ще ида там след няколко часа.
— Какво? Едва те чувам — казва той високо.
— Промяна в плана! — крещя аз. — Оставам тук.
Чувам силния ритъм на баса, но не мога да различа коя е песента.
— Не мога да повярвам, че баща ти те е оставил — казва той.
— Да, нали? Искаш ли да дойдеш при мен? Или аз да дойда у Мат.
Той замълчава за секунда, преди да каже:
— Ела у Мат. Всички са тук.
Усещам пробождане на разочарование.
— Добре, до скоро! — отговарям и приключвам разговора.
Тълпата у Мат е по-голяма от очакваното. Днес е последният училищен ден, преди да започне ваканцията, и явно всички са готови да празнуват. Към милион светлинки са окачени по къщата, храстите и дърветата. Наистина, има светлини по всичко неподвижно.
Повечето хора са по тениски и къси панталони и въпреки цялата украса е трудно да се почувстваш празнично. Дори не се усеща като зимна ваканция, когато те хапят комарите. Проклето луизианско време.
Паркирам колата четири къщи по-надолу, на най-близкото свободно място. Дори оттук обаче чувам дълбокия тътен на баса от задния двор на Мат. Няма да се изненадам, ако съседите се обадят на ченгетата до час. Надявам се ние вече да сме си тръгнали; трудно ще обясня защо съм била тук вместо на половината път към къщата на баба и дядо, след като някой полицай неизбежно докладва на татко.
Когато стигам до къщата на Мат, забелязвам момче и момиче да седят на тревата близо до алеята и като че ли спорят. Обикновено драмите не започват толкова рано. Когато ме виждат, замлъкват и аз ускорявам крачка, за да им осигуря отново усамотение. Следвам музиката и вървя към задния двор и павилиона до басейна. Точно когато ще завия покрай къщата, някой ме дърпа за ръката.
А след това потъвам в секваща дъха прегръдка.
— Мислех, че няма да дойдеш! — пищи Ади така силно, че няколко души се обръщат към нас.
— Можеш ли да повярваш, че уговорих нашите да заминат без мен?
— Не мога! При баба си ли ще останеш? — Тя издава напред долната си устна. — Пак няма да те видя!
Смея се.
— Напротив. Имам план. Баба ще е толкова заета през деня, че изобщо няма да й липсвам. Ще се връщам тук и ще се размотаваме заедно.
— Родителите ти ще откачат, ако разберат. Ще трябва да скрием колата ти. — Ади започва да подскача. — О! И доведи Оливия. Не съм я виждала от цяла вечност.
Кимам, макар да се съмнявам, че Оливия ще иска да дойде с мен. Тя е една от многото ми братовчедки и дъщеря на близначката на мама, Лиза. Имаме само два месеца разлика и навремето бяхме супер близки, но през последните години се виждаме все по-рядко.
— Оливия помага на баба в магазина. Не знам дали ще мога да я доведа.
Очите на Ади светват и тя започва да ме дърпа към павилиона до басейна.
— Просто ще трябва да намерим начин да я измъкнем от там.
— Виждала ли си Грифин? — питам, за да отклоня разговора от Оливия.
— Още не. С Дани току-що дойдохме. Може би е вътре. — Тя кима към павилиона. — Искаш ли бира?
— Не, скоро трябва да тръгвам към баба. Ще намеря някъде бутилка вода — отговарям, когато се разделяме.
Ади тръгва към буренцето, скрито в храстите, а аз продължавам през тълпата. Музиката е така силна, че когато влизам вътре, хората, които първи заговарям, изобщо не могат да ме чуят.
Накрая успявам да мина през стаята и откривам неколцина от приятелите на Грифин.
— Софи! Как си? — вика Крис, после се опитва да ме прегърне.
Той вече е само по бял потник и боксерки. Протягам ръка, за да го държа на безопасно разстояние. Крис е момчето, което винаги успява да остане полуголо на купон. На училищните танци на Хелоуин дойде облечен като каубой, но до края на вечерта от костюма му бяха оцелели само кожените кобури върху боксерките му. Отстраниха го за една седмица от училище заради неприлично поведение.
— Горе-долу. Къде е Грифин? — питам и се обръщам да огледам стаята.
Крис маха зад себе си.
— Някъде там. Отиде да търси бира.
Кимам, после се шмугвам покрай него. Трудно е да напредваш в такава тълпа, но накрая забелязвам Грифин точно когато завива към малката кухня в дъното на къщичката до басейна. Трябват ми няколко минути, за да го настигна, тъй като се натъквам на танцуващи в кръг и Джош Питърс не иска да ме пусне, без да ме завърти няколко пъти. Тъкмо когато завивам зад ъгъла към кухнята, където музиката е малко по-тиха, чувам Грифин да казва:
— Софи идва насам.
Но не тези думи ме карат да спра. А начинът, по който ги изрича. Изпълнени са с разочарование.
Паркър, един от най-добрите приятели на Грифин, вади две бири от хладилника. И двамата не ме забелязват точно зад прага.
— Нали щеше да ходи при сестра си или нещо такова? — пита Паркър.
Грифин свежда глава.
— Щеше, ама не отиде.
Толкова е съкрушен, че съм останала, сякаш съм му съсипала ваканцията. Чувам го в гласа му, онова ужасно чувство — когато с огромно нетърпение си очаквал нещо и направо ще се пръснеш от щастие, но после всичко отива по дяволите. Така се чувствах и аз, когато си мислех, че няма да съм тук през ваканцията.
А ето че той се чувства така, след като е разбрал, че ще бъда тук.
Какво става?
Грифин понечва да се обърне и аз бързо се шмугвам зад ъгъла. Защо се крия? Трябва да връхлетя вътре и да поискам отговори. Но съм като вкаменена. Броя до пет и после бавно поглеждам пак в кухнята.
— Ще дойде всеки момент — казва той, но не помръдва от мястото си.