— Добре ли е? — пита той.
— Мисля, че да — промърморвам, когато отварям съобщението.
МАРГО: Оливия ми изпрати твоя снимка. Много си красива.
АЗ: Добре ли си? Не съм те чувала цял ден!
МАРГО: Добре съм. Трябваше да ида пак при лекаря.
Но вече съм у дома. Просто съм изморена. Изпрати ми снимки тази вечер. И се забавлявай.
АЗ: Добре.
Тъкмо ще прибера телефона в чантата си, когато той отново звънва. Този път не е съобщение от Марто.
ДЖЪД: Да не забравиш за предизвикателствата.
Извъртам очи и прибирам телефона в чантата си. Обръщам се към Паоло и казвам:
— Има още нещо, с което можеш да ми помогнеш.
Паоло ми казва, че темата на тазгодишното парти е „Усети ритъма“, затова очаквам нещо свързано с музиката, но не чак групата пеещи Елвисовци на тротоара до пиколото. Едва излизаме от колата и тя изчезва. Има рецепция, на която жена, облечена като Мадона от ранния й период, изписква, щом вижда Паоло.
— О, успял си! — После ме поглежда и изписква отново. — Сара каза, че си прекрасна, и е напълно права!
Паоло се обръща към мен.
— Софи, това е мама, Рия.
— Но можеш да ме наричаш Мадона тази вечер! — Тя ни слага някакви гривни и прегръща Паоло през бюрото. — Забавлявайте се!
Минаваме покрай многото Елвисовци, които пеят гръмогласно, и спираме пред малка — малка — сграда, където чакат голяма група хора. Това дори не е сграда. По-скоро е някаква кутийка с двойни врати. И всички стоим пред нея.
— Какво е това?
Паоло се смее.
— Асансьорът.
Оглеждам се, но не виждам нищо друго.
— Ама къде отива този асансьор?
Паоло стиска ръката ми.
— Ще видиш.
Асансьорът се отваря и вътре има някакъв мъж, който е пълно копие на вокала на „Аеросмит“. Държи вратите отворени и казва:
— Надолу ли сте?
Смея се и се натоварваме с още народ, колкото успяваме да се съберем. Щом вратите се затварят, двойникът на Стивън Тайлър започва да пее Звучи абсолютно като оригинала.
— Това е откачено — прошепвам театрално на Паоло.
— А още не сме влезли.
Вратите на асансьора се отварят и аз се примъквам по-близо до Паоло, защото ме е страх, че тълпата ще ме отнесе. Претъпкано е, но таванът е толкова висок и помещението е толкова голямо, че не е клаустрофобично.
— Тук навремето е имало сграда, но са я съборили — казва ми Паоло. — Това е подземието, което някой е реновирал преди десет години.
Толкова неща се случват едновременно, че направо не знам накъде да гледам. Помещението е разделено на секции, като големи стаи. Всяка секция си има музикална тема.
— Хайде да разгледаме — казва Паоло и ме дърпа навътре.
Струва ми се, че хората, които работят в различните секции, са не по-малко от гостите. Има секция за петдесетте години с момичета с бухнали поли, които танцуват с момчета с кожени якета, зала с огромни маски като на момчетата от „Кис“, зала, която е лилава от пода до тавана и двойник на Принс реве с цяло гърло “… Когато стигаме до дъното на голямата зала, вече сме минали през десет различни сцени. И на всяка от тях има изпълнители: момичета с кокили, акробати, дори човек, който гълта огън и после го бълва отново.
Но именно голямата зала ме смайва най-много. Това е направо карнавал. Всичко сияе с неонови светлини и момичета висят от люлки, спуснати от тавана, а момчета скачат от колона на колона над нас. Не съм виждала такова нещо.
Следвам Паоло към кръгла маса. Една жена лежи върху нея по корем, облечена е само с червени прашки и миниатюрен сутиен. Тя е нещо като жив поднос за къпкейкчета. Те са подредени по гърба й, по краката и дори по задника. Опряла е брадичка на ръцете си и се обръща да ни погледне.
— Препоръчвам ви червено кадифе. Вкусни са като грях — казва и ни изпраща въздушна целувка.
Паоло се смее, после ме бута към масата.
— Май ще изпълниш едно от предизвикателствата!
Вдига телефона си, докато аз правя миниатюрни стъпки към масата. Хората около мен грабват къпкейкчета от нея и позират за снимки. Това е само къпкейкче, казвам си. И освен това е в хартиена подложка, така че всъщност не се е докосвало до кожата й.
Колкото и да е смущаващо, съм доволна, че Джъд ми отправи тези предизвикателства, защото поне имам какво да правя. Но разбира се, никога няма да му призная това.
Обръщам се, за да се уверя, че Паоло ще ме снима. Той вдига палци. Бързо грабвам едно шоколадово къпкейкче от кръста й. Всички червени са по задника й и просто не мога да се накарам да ги докосна, въпреки бонус точките.
Вдигам къпкейкчето и се усмихвам пред камерата, после го пъхам в устата си. Може и да не искам да изпълнявам тези предизвикателства, но няма да загубя. Джъд каза, че ако не ги изпълня всичките, ще трябва да изляза пак на среща с Хилядоръкия Харолд. Оливия, която писа от мое име, го накара да обещае, че ще се разходи по улицата на баба само по шапка на Дядо Коледа и усмивка, ако изпълня всички предизвикателства. Всъщност ако ще трябва да гледам това, май всички ще сме губещи в това състезание.
— Едно изпълнено, остават още девет — смее се Паоло. — Да ти кажа, нямам търпение да те видя как ще се въртиш на пилон. Мисля, че мярнах един в стаята с хеви метъла.
— Радвам се, че се забавляваш — казвам, докато ме влачи към друга секция.
Момичето на масата вика след нас:
— Може да се върнете, когато пожелаете!
Преди нощта да е свършила, аз съм изпълнила всички предизвикателства, включително участието в лимбо състезание, пеене на сцената с беквокали в секцията на „Мотаун“ и танцуване на суинг с един от Елвисовците. Освен това напълнихме стената ми в социалната мрежа с тонове снимки. Имам дванайсет непрочетени съобщения от Грифин.
Сядаме на една пейка горе на улицата и чакаме пиколото да докара колата на Паоло. Тук цари блажена тишина в сравнение с партито долу.
Паоло ме побутва с рамо.
— Беше по-забавно, отколкото очаквах. Хилядоръкия Харолд трябва да е бил наистина ужасен, щом не искаш да се видиш отново с него.
Аз също го бутам с рамо.
— Представа нямаш. Не мога да повярвам, че се съгласих да направя всичко това. Толкова е нетипично за мен.
— Мисля, че е страхотно. А може би всъщност бившият ти те е дърпал назад. Може би заради него не е било забавно. Притесних се, когато приятелката на малката ми сестра поиска да ми уреди среща, но беше страхотно.
Телефонът ми писука отново и двамата поглеждаме екрана. Тринайсето съобщение от Грифин.
— И мисията е изпълнена — казва Паоло.
Кимам, после го поглеждам.
— Но нали това няма да обърка нещата с твоето момиче?
Наистина не искам тя да се разстрои, като види снимките ни заедно.
— Не, тя всъщност беше тук тази нощ. Поговорихме, докато ти пееше със „Сюприймс“ „Пак се смее. — Обясних й какво става и мисля, че всъщност спечелих малко червени точки в нейните очи, задето ти помагам.
— Страхотно! Радвам се, че мога да помогна — отговарям.
И съм искрена. Паоло е много готин. Много се надявам момичето да се вразуми и да се върне при него.
Когато Паоло ме оставя в къщата на баба, съм направо изтощена. И краката ужасно ме болят.
Но не очаквам, че Чарли, Уес и Джъд ще изскочат на верандата и ще зареват с цяло гърло песента, която пях с имитаторите на „Сюприймс“.