— Моля ви, не ми казвайте, че съм звучала толкова ужасно — заявявам, когато те млъкват.
Чарли си поглежда часовника и вади лист от задния си джоб. После стене.
— Уф. Чичо Рони спечели залозите тази нощ.
— Беше невероятна — казва Джъд. — Особено когато беше на онзи родео бик. Ама наистина страхотна.
— Радвам се, че съм те забавлявала — казвам аз.
Всъщност именно предизвикателствата направиха вечерта толкова забавна.
— Не знам защо се радваш толкова, Джъд. Ти загуби — казва Уес.
— Ами всички печелят, ако ме видят да търча по тази улица гол — отвръща той.
— Само се погрижи да ме предупредиш предварително, за да се разкарам оттук — казва Чарли.
— И мен — добавя Уес.
Вдигам ръка.
— И мен.
Чарли и Джъд се връщат в къщата, като спорят за логистиката на тичането, но Уес сяда на стъпалата и аз сядам до него.
Рамото му почти докосва моето. Протягам крака и изритвам обувките.
— Господи, хубаво е.
— Много си красива — казва Уес и ме бута с рамо.
— Благодаря! — казвам и аз го бутам с рамо.
Той обляга лакти на задното стъпало.
— А можеш ли да класираш срещите си досега от най-лошата към най-хубавата.
Завъртам се и се обръщам към него.
— Естествено, с Харолд беше най-лошата. И не само заради него, но и заради цялата среща. Ами все пак среща, на която коза ти дъвче дрехите, е самото дъно. — Той се смее, а аз продължавам: — За първо място, ами… много се забавлявах на първата среща със Сет. И тази нощ също беше страхотно.
Уес се прави на ужасен.
— Искаш да кажеш, че срещата с Джъд не е на първо място? Шокиран съм!
— Да, шокиращо е, знам.
— А кой се целуваше най-добре? Аз залагам на Хилядоръкия Харолд.
Свеждам глава, за да не види, че съм се изчервила.
Той се навежда напред и се опитва да срещне погледа ми.
— Не ми казвай, че никой не те целуна за лека нощ.
Изправям се и той е твърде близо. Бутам го игриво по раменете, но ръката ми се застоява твърде дълго. Преди да се отдръпна, неговата я покрива. И двамата сме изненадани, но не помръдваме. Очите му се свеждат към устните ми и той стиска ръката ми. Усещам, че се навеждам към него.
Предупредителни звънчета зазвучават в главата ми, но не мога да спра.
Звукът от отварящата се врата зад нас обаче ме кара да се съвзема. Отдръпвам се така рязко, че едва не падам от стъпалото, на което седя. И двамата сме шокирани заради това, което щяхме да сторим.
Поглеждам към вратата и виждам баба, която изглежда притеснена. Скачам и усещам, че Уес се изправя зад мен.
— Не е каквото… — започвам, но баба ме прекъсва, лицето й омеква.
— Тъкмо говорих с майка ти по телефона. Признаха, че Марго е в болницата. Контракциите не са спрели и е отекла още повече.
Стомахът ми се свива и ми трябват няколко секунди, за да осъзная думите й.
— Тя добре ли е? Бебето добре ли е? Твърде рано е. Трябва да роди едва след шест седмици!
Баба ме прегръща.
— Да, не е както трябваше да стане, но тя е добре. Бебето е добре.
Не го казва, но аз усещам неизреченото „засега“.
Четвъртък, 24 декември
Свободен ден
Почти не съм спала. Не съм имала шанс да говоря с Марго, но тя ми изпрати съобщение да не се тревожа. Говорих с мама и тя не спря да ме уверява в същото: Всичко ще бъде наред.
Оливия спи в голямото легло при мен. В стаята е още почти тъмно, само слабо жълто сияние се процежда през щорите и снимките в рамки по отсрещната стена се очертават в мрака.
Баба ми има снимка на всяко внуче на две годинки. Всички сме облечени с много сладки дрешки, с монограм на гърдите с името, сякаш е знаела предварително как ще се напълни тази стена. Оглеждам ги от край до край и спирам, когато виждам Марго. Тъмната й коса е къса и стърчи на къдрички около главата. Широко усмихната е и очите й светят. Питам се дали бебето ще прилича на нея, когато стане на две.
Гърлото ми се свива. Не мога да остана повече в леглото.
Измъквам се, като внимавам да не събудя Оливия, и излизам на пръсти от стаята. Къщата е тиха, когато минавам покрай матрака в кабинета, пълен с малките ми братовчеди, и се усмихвам, като виждам как са преплели ръце и крака. Липсват ми онези безгрижни дни, когато най-големият ни проблем беше кой ще е в края на матрака и дали ще се събудиш на него, или на пода без възглавница и одеяло. Точно като малкия ми братовчед сега.
Дърпам две одеяла от дивана, завивам го с едното и изнасям другото на предната веранда. Увивам се с одеялото, после сядам на стъпалата и се облягам на най-горното. Взирам се в небето, което от тъмносиньо се прелива в жълто-оранжево, и най-сетне виждам крайчето на слънцето да наднича над хоризонта. Въздухът е хладен, виждам дъха си, когато издишам, но не ми е студено с дебелото одеяло.
Поглеждам към съседната къща.
Вероятно не беше зле, че баба ни прекъсна снощи, преди да сме направили нещо глупаво. Той си има гадже, а аз съм насред нервен срив и излизам с половината град. Но все пак усещам някакво леко съжаление.
Утрото е толкова тихо, че шумът от двигател по улицата е стряскащ, а още по-стряскащо става, когато познат пикап спира до тротоара.
Грифин паркира пред къщата на баба и дядо.
Застивам на стъпалата, докато го гледам как слиза от колата и тръгва по тухлената пътека. Свел е глава и сякаш си мърмори нещо. Възползвам се от тези секунди, за да го огледам. Кестенявата му коса е пораснала и като че ли е спал с дрехите. Пробождането в гърдите ми е още така болезнено, както миналия петък, на купона у Мат.
Когато най-сетне вдига глава, той се стряска, отскача назад и вика толкова силно, че ще събуди съседите.
Аз просто се взирам в него. Дори след всичко, което се случи, сърцето ми бие бързо и дланите ми се потят.
— Какво правиш тук? — питам накрая.
Грифин се приближава, но спира на крачка от мен.
— Не искаше да говорим. Затова чаках колкото можах. Трябва да говоря с теб.
Увивам се още по-плътно с одеялото. След като разбрах за Марго, имам чувството, че ще се разпадна, а като виждам и Грифин тук, не се чувствам по-добре.
Част от мен знае, че ще е съвсем лесно да скъся дистанцията между нас; да му позволя да ме прегърне и да прогони тъгата, която сякаш се е настанила под кожата ми. Лесно е да го игнорирам, когато е на петдесет километра от тук, но като го виждам пред себе си, като гледам тъжното му лице… По-трудно е, отколкото си го представях.
— Казах ти, че не съм готова да говоря с теб.
Грифин слага крак на долното стъпало, но аз протягам ръка, за да го спра, преди да се е приближил.
Той пъха ръце в джобовете си и въздъхва дълбоко.
— Моля те, Софи. Дай ми десет минути.
— Казвай каквото имаш за казване, но не се приближавай.
Ставам и изкачвам стълбите. Трябва да се отдалеча, за да се оправя с борбата, която се води в мен.
— Аз провалих всичко, Софи. Разбрах го още в секундата, в която видях лицето ти.
Завъртам се към него.
— Чух те. Беше толкова разочарован, че не съм заминала. И сега ми казваш, че това разочарование си е отишло десет секунди по-късно?
Той отмята глава назад и вдига ръце.
— Казвам ти, че ще полудея. Полудявам, откакто си тръгна от Мат. А като гледам тези снимки с другите момчета, искам да им откъсна главите. Какво става? Има снимка как яздиш механичен бик с вечерна рокля. И после някаква откачена снимка, а по теб има… — Размята ръце, сякаш се опитва да открие думата. — Светлинки! — избухва накрая.
— Значи, проблемът ти е, че си видял мои снимки? — И добавям натъртено: — Как се забавлявам?
Той издиша дълбоко и започва да крачи напред-назад по пътеката.
Сядам на горното стъпало и казвам:
— Мисля, че искаш да се върна при теб само защото си ме видял с други момчета. Щеше ли да го искаш, ако се бях завряла в стаята си, за да плача, през последните пет дни?