Той сбърчва чело.
— Писах ти, че искам да говорим, преди да видя първата снимка с друго момче.
— Ами онова, което каза в петък? Че последната година в гимназията трябвало да е забавна?
Той прокарва ръка през косата си.
— Не знам. Просто и двамата бяхме толкова фокусирани върху ученето и всичко останало мина на второ място. Но с приближаването на завършването, започнах да се чудя какво сме пропуснали. Тази година почти свърши и всичко ще се промени, и аз просто не знам…
Трудно ми е да слушам това. Но е още по-трудно, когато осъзнавам, че в думите му има известна истина. Тази седмица с Оливия, Чарли и Уес ми напомни, че някога бях различна. Когато бяхме Великолепната четворка, нещата бяха лесни и забавни. И после някак си училището и извънучилищните занимания, и усилията да постигна идеалната диплома ме превзеха. Явно се хвърлях от крайност в крайност.
И макар да мисля, че вероятно наистина липсвам на Грифин, не вярвам, че чувствата му наистина са се променили.
— Беше трудно да чуя онова, което каза, но то ме накара да се замисля — отговарям. — Предполагам, че и двамата трябва да си помислим добре.
Той изкачва едно стъпало.
— Не искам да те виждам с други момчета, но не става дума само за това. Не захвърляй всичко между нас. Можем да го оправим заедно.
Гласът му става по-силен и аз неволно поглеждам към входната врата.
Би било толкова лесно да се върна при него. Мога да кажа „да“ и готово. Но колко време ще е щастлив? И всичко ли ще бъде като преди?
— Наред ли е всичко?
И двамата се обръщаме и виждаме Уес стъпил в тревата, само на няколко крачки от нас. Със сиво долнище на пижама е, с десен на малки шапчици на Дядо Коледа, и яркочервена тениска. Въпреки ужасното напрежение между мен и Грифин ми идва да се изкикотя на това празнично облекло.
Той гледа ту мен, ту Грифин.
— Чух викове.
Грифин извърта очи.
— Да, човече, всичко е наред. Само си говорим.
Уес още ме гледа. Аз му кимам леко.
— Може ли да останем насаме? — пита Грифин.
— Тогава не трябва да крещите така, че да ви чувам чак в съседната къща.
Грифин изглежда объркан.
— Това да не е някой от братовчедите ти?
Ха, наистина имам голямо семейство, но ние сме заедно от година. Не би ли трябвало вече да познава роднините ми.
— Не, Уес е стар приятел.
И тогава виждам как той загрява.
— А, онзи с когото танцуваш на снимката.
Кимам и поглеждам към Уес.
— Всичко е наред, само си говорим.
Уес остава още няколко секунди. Понечва да си тръгне, но спира и пита:
— Имаш ли вести за Марго и бебето?
Грифин вдига рязко глава.
— Случило ли се е нещо?
— Тя е в болницата — казвам и се обръщам към Уес. — Не съм чула нищо ново. Опитват се да овладеят подуването и да спрат контракциите.
Уес ми се усмихва леко.
— Тя е корава. Знам, че всичко ще бъде наред.
После си тръгва.
Като чува за Марго, Грифин вече не е така настоятелен. Сяда на долното стъпало.
— Съжалявам, Соф. Представям си колко си притеснена.
Измърморвам благодарност и отново потъваме в неловко мълчание. Накрая той казва:
— Аз искам само още един шанс, не искам връзката ни да приключва.
— Ще трябва да ме оставиш да си помисля. Много неща се случиха през последните дни, не мога да мисля нормално.
Той кима.
— А смяташ ли да ходиш на още срещи, докато си тук?
Представям си дъската в кухнята. Мога да сложа край на това. Да кажа на баба, че с Грифин се опитваме да оправим нещата. Но нещо ме възпира. Затова казвам на Грифин за плана на баба.
По всичко личи, че той никак не е доволен от това.
— Значи, макар че дойдох и ти казах, че искам да се съберем, ти пак ще ходиш на още шест срещи?
Поглеждам го в очите.
— Ами мисля, че през последните четири дни научих повече за себе си, отколкото за последните четири години. Не че изгарям от нетърпение да ходя на тези срещи. Но трябва да довърша започнатото.
Това е моментът. Той или ще го приеме, или ще си отиде. Не знам какво говори това за нас, но не съм сигурна какво предпочитам.
Той става така бързо, че залита и едва запазва равновесие. Тръгва напред-назад по пътеката, сякаш се опитва да проумее думите ми. Накрая спира и се обръща към мен.
— Мисля, че и двамата станахме мързеливи. Ако разгледаш старите ни снимки, вероятно ще видиш, че тогава изглеждаше не по-малко щастлива, отколкото на тези снимки сега. И мисля, че можем пак да бъдем щастливи. Поне аз го искам.
Понечвам да кажа нещо — дори не съм сигурна какво, — но той вдига ръка да ме спре.
— Но съм съгласен, че трябва да довършиш започнатото, защото трябва да си сто процента сигурна, че искаш мен.
Обръща се и тръгва към пикапа си. Потегля, преди да съм осъзнала напълно думите му.
Прав ли е? Все още си мисля, че последните дни бяха много различни, но дали защото не помня добре какви бяха нещата между нас в началото? Честно ли е да сравнявам вълнението от първа среща — или от четири първи срещи — с уседналостта на дълга връзка?
Едва когато ставам, за да вляза в къщата, виждам, че Уес седи на стълбите пред тях и се взира в празната улица.
Денят минава мъчително бавно. Не изпускам телефона си и почти проправих пътека по пода на кухнята.
Баба ме гледа от мястото си до плота, но не казва нищо. И двете трябваше да сме на работа преди часове, но не можем да понесем мисълта, че ще сме там, докато чакаме новини за Марго. Баба продължава да приготвя продуктите и всичко необходимо за утрешното празнично ястие, а аз продължавам да крача из кухнята.
Това ново мълчание ме убива. Вече говорих няколко пъти с мама, но тя само повтаря, че няма нищо ново.
— Днес нямаше ли среща за обяд с приятеля на Оливия? — пита ме баба.
— Имах. Но я отмених. Не мога да ходя на обяд днес.
Тя само сумти и не ме поглежда.
— Трябва да изтичаш до магазина за някои неща — казва накрая.
Завъртам се. Не мога да ходя до магазина. Трябва да стоя тук и да чакам мама да се обади.
— Какво ти трябва?
— Трябва ми да се поразсееш малко.
Извъртам очи и започвам пак да крача из стаята.
— Няма да изляза точно сега.
Телефонът ми звъни след час и така ме изплашва, че го изпускам. Търся го цяла вечност под една масичка.
Името на мама примигва на екрана.
— Ало? — казвам задъхана.
Имам чувството, че сърцето ми ще изскочи от гърдите.
— Соф — казва тя. — Откараха Марго за спешно цезарово сечение. Вероятно ще извадят бебето до няколко минути.
Гласът й звучи много мрачно. Баба е застинала на мястото си.
— Тя добре ли е? Бебето добре ли ще е?
Едва успявам да изцедя думите.
— Казаха, че е по-безопасно за Марго да роди сега, отколкото да се опитват да спрат контракциите. Има неонатолог и сестра, които чакат да вземат бебето в тяхното отделение, а много лекари и сестри се грижат за Марго, така че няма причина да си мислим, че нещо няма да бъде наред.
Освен факта, че бебето се ражда по-рано и до тази сутрин целта беше да отложат раждането. Все пак дали бебето ще е готово?
И макар да съм ужасно изплашена, през мен преминава някаква тръпка, въодушевление. Не мога да повярвам, че Марго ще става майка. А аз ще бъда леля!
— Ще ми се обадиш ли още щом научиш нещо?
— Разбира се, ще се чуем скоро — казва мама.
— Добре. Кажи на Марго, че я обичам и нямам търпение да видя бебето!
— О, скъпа, ще й кажа.
И разговорът приключва.
Разказвам бързо на баба.
— Възможно ли е да си ужасен и развълнуван едновременно?
Тя идва зад мен и събира косата ми, увива я на ръката си, както правеше, когато бях малка. Отговаря ми тихо:
— Така се чувствах всеки път, когато се раждаше някое от децата или внучетата ми… а сега и правнуче! Лекарите днес са способни на чудеса. Не е нещо нечувано детето да се роди шест седмици по-рано.