— Знам — мърморя. — Но ние още не сме направили бебешкото парти. Тя искаше първо да мине Коледа.
— Е, тогава, когато разберем дали е момче, или момиче, просто ще отидем да напазаруваме.
Бях се зарекла да не стъпя в магазин на Бъдни вечер, но заради това съм готова да размисля.
Баба се връща при печката, а аз продължавам да се взирам в телефона си.
— За пръв път ще станеш прабаба — казвам. — Не го осъзнавах, докато не го каза току-що. Как се чувстваш?
Баба се обръща към мен.
— Чувствам се направо фантастично. — Лицето й сияе. — А ти ще бъдеш леля Софи!
— Леля Софи звучи много официално. Тя може да ме нарича просто Софи.
— Имах една леля Джуди и като малки, всички я наричахме леля Джу-джу. Затова може би ще бъде сладко нещо като леля Со-Со!
Звучи доста тъпо, но ме кара да се усмихна при мисълта за малкото пухкаво бебе, което ще ме гледа и ще протяга ръчички, за да го вземе леля му Со-Со!
Телефонът ми звънва и аз подскачам на стола.
Отварям съобщението.
— Момиче е! — пищя.
Баба плясва с ръце и виждам сълзи в очите й.
— Момиче! Колко прекрасно!
— Мама казва, че са отнесли бебето в неонатологията, затова ще ни прати снимка при първа възможност.
— А дали вече са й дали име? — пита баба.
Пиша този въпрос на мама.
Първо точиците подскачат, а после идва и отговорът.
Толкова съм стъписана, че едва успявам да кажа на баба:
— Ана София.
Господи, това сладко бебе носи моето име, а аз още дори не знам как изглежда.
— Кой номер търсите? — пита ме продавачката.
С Оливия сме в малък магазин за бебешки стоки в центъра. Слава богу, повечето хора, които пазаруват за Коледа, не идват тук. Е, още по-добре.
— Ами тя се роди днес, но е мъничка. Едва два килограма и двеста грама.
Жената отваря широко очи и казва.
— Елате с мен. Имаме щанд за преждевременно родени бебета, там ще намерим подходящ размер.
С Оливия разглеждаме миниатюрни роклички.
— Ами аз наистина мога да взема една рокля от куклите си у дома, вероятно ще й стане.
— Знам — казвам. — Тези гащички са по-малки от дланта ми.
Тогава тя започва да разглежда щанда за кърмачки.
— Дали на Марго ще й трябва такъв крем за зърна? — пита ме през смях.
— Това ще си го купи сама. Честно ти казвам, след това напрежение едва ли някога ще се реша да имам дете.
— Е, ще е цяло чудо, ако Джейк намери някоя, която да се ожени за него, така че ще се наложи да споделяш Ана с мен, за да съм й и аз леля. Вероятно това ще е единственият ми шанс.
Поглеждам я.
— Определено ще я споделям с теб.
Достатъчно близо сме една до друга и тя ме прегръща и ме стиска силно.
— Ще сме най-добрите лели на света. Не като леля Патрис.
Навеждам глава към нейната.
— Или като леля Маги Мей.
Тя се смее.
— О, да, определено не като нея.
Накрая избираме три меки роклички, които имат ластичен подгъв, и супер меко розово одеялце.
— Искате ли да ги опаковам? — пита ни продавачката.
— Да, моля — отговарям аз.
Докато чакаме, Оливия вдига миниатюрна униформа на мажоретка от Луизианския университет.
— Забравих да те питам как минаха нещата с колежанчето снощи — казва тя и извива вежди нагоре.
— Купонът беше невероятен!
— Видях всички снимки, но кажи той хареса ли ти? Каза ли дали ще излезете отново?
Клатя глава.
— Не, той си има друга.
Оливия е възмутена.
— Това е гадно!
Отварям уста да й кажа за Уес, но бързо я затварям. Какво да кажа? Така се радвам, че всичко си е като преди, защо да го прецаквам сега, като призная, че с Уес едва не сме се целунали? И да не забравяме, че той си има приятелка… струва ми се. А аз съм супер объркана за моето бивше гадже.
Да, вероятно ще е най-добре засега да си мълча.
Жената се връща с опакованите подаръци и ние излизаме от магазина. Когато се качваме в колата, се взирам в снимката, която Марго ми изпрати. Колкото и да исках да видя племенницата си, ми е мъчно да я гледам така. Преди да получа снимката, си я представях опакована в онези бели одеялца с розови и сини крачета по тях, спи си кротко с розови бузки и пълни устнички. Когато видях снимката й, ми се доплака.
Да, има одеялце, но Ана лежи върху него само по памперс. По гръб е, ръчичките и краченцата й са разперени и по нея са закачени тръбички и жици, и бог знае още какво. Има дори тънка тръбичка, завряна в нослето й, вероятно за кислород, и на бузката й е залепена лепенка, за да придържа тръбичката. На едното й краче има болнична гривна, а на другото — невъзможно малък маншон на апарат за кръвно налягане.
Увеличавам снимката, за да видя лицето й, и се усмихвам на тъмното мъхче по главата. Съпругът на Марго е рус и светъл и аз тайничко се надявах, че тя ще прилича на нашия род. Очите й са подути и затворени и цялото й личице е някак подпухнало, но тя е разкошна.
Нямам търпение да я видя.
Марго не казва много в съобщението си, освен че е изтощена, а Ана като че ли се справя добре, което не е точно това, което искам да чуя, когато говорят за здравето на новородената ми племенница. Мама ми каза, че са ходили да я видят само веднъж, но се надява скоро да ги пуснат пак.
На един светофар Оливия се навежда да погледне телефона ми и аз го накланям към нея.
— Изглежда толкова малка — казва тя. — Ами тя едва заема една трета от този пластмасов кувьоз.
— Обещах на Марго, че ще съм там, когато бебето се роди — казвам й. После казвам и това, което ми се върти в главата, откакто получих съобщението от мама. — Мисля да отида.
Това привлича вниманието й.
— Днес ли? Веднага?
Свивам рамене.
— Ами просто имам нужда да съм там.
Всъщност вече споделих тази идея с мама и тя ми отказа.
Оливия извива лявата си вежда — само лявата — и ме поглежда особено.
— Знаеш, че ти завиждам, че можеш да правиш така — казвам й.
— Струва ми се, че замисляш някакъв план — отговаря тя.
Свивам рамене.
— Може би. — Мълча малко, после добавям: — Родителите ми не искат да ходя там, защото трафикът е опасен на Бъдни вечер и бебето е в неонатологията, затова няма да мога да я подържа и така нататък, и така нататък… Но мисля, че поне мога да видя Марго и Ана и да се измъкна, без родителите ми да разберат.
Тя се ококорва.
— Чакай малко. — Погледът й се стрелка от пътя към мен. — Нека го обсъдим. Те са в болницата в Лафайет, нали? Значи, има три часа до там и три обратно. И ако останеш, да кажем, час, стават седем часа, в които няма да си тук. И то, ако нещо не се обърка! Как ще се скриеш от баба толкова дълго? И какво ще стане, ако идеш там и майка ти е в стаята на Марго? Може да стане така, че да идеш, без да успееш да я видиш. Или ще си навлечеш огромни неприятности.
Мислила съм за всичко това. Но не, то няма да ме спре.
— Ако тръгна в девет, ще съм там към полунощ. Няма да остана дълго. Само колкото да ги видя. Мама и татко няма да са в болницата, защото тази нощ Брад ще остане при Марго. После ще се върна. Ще съм тук, преди някой да се е събудил.
Виждам, че тя се кани да ме разубеждава, затова добавям:
— Можеш да ме покриеш. Къщата ще е претъпкана и можеш да създадеш някакво разсейване. Никой няма да забележи, че ме няма.
Тя въздъхва дълбоко.
— Не можеш да тръгнеш сама. Не е безопасно. Ще трябва да шофираш цяла нощ.
Взема телефона си и се обажда на Чарли през блутут.
— Здрасти — казва той, гласът му изпълва колата.
— Тъпата ти братовчедка има тъп план и се нуждае от помощта ни — казва Оливия.
Аз извъртам очи.
— Няма да направя нищо срещу Злите Джо и ти го знаеш.
И двете се смеем.
— Не за тях — казва Оливия. — Чакай малко. Ще добавя и Уес към разговора.
Понечвам да кажа „не“, но преди да успея, Чарли отговаря: