— О, господи! — пищя аз.
— Да — казва Уес.
Първата година в гимназията се опитвахме да си върнем за нещо на Злите Джо — не помня вече за какво, — затова решихме, че ще е много смешно да сложим малко от тези прахчета в напитките им. Само че вместо това ги сипахме в чашата на чичо Рони. И тъй като не ни бива в комуникацията, всички се изредихме да поръсваме с прахчета, като не знаехме, че и другите трима са го направили.
Няма нужда да казвам, че чичо Рони се застоя доста дълго в тоалетната.
— Но това беше отдавна! Преди три години! И канолите нямат нищо общо.
— Не помниш ли, че тя беше направила много онази нощ. Той се натъпка хубаво с тях и си помисли, че те са причината — казва Оливия.
— О, това е ужасно.
Но все пак не мога да сдържа смеха си.
Чарли свива рамене.
— Тъкмо ще има повече за нас.
Уес се навежда напред.
— С Чарли се опитваме да го накараме да изяде една от цяла година, но само да ги споменеш, и той позеленява. — Обръща се към Чарли и казва: — Помниш ли как се обзаложихме с него, че „Светците“ ще победят „Каубоите“, и когато победихме, му казахме, че трябвала изяде една канола?
— Да, и той накара леля Патрис да я изяде.
Уес среща погледа ми в огледалото.
— Какво ли не опитахме, но не поддава.
— Той стоя в тоалетната много дълго — добавя Оливия.
— Като стана дума за номера — казвам аз. — Кой все пак измисли онази фалшива любовна бележка за мен от Бен, дето живее надолу по улицата?
— Оливия! — вика Чарли.
— Чарли! — вика Уес.
— Уес! — вика Оливия.
— Някой ден ще разбера кой го направи! — казвам с усмивка. — Всички знаехте, че си падам по него. И се направих на глупачка, като отидох с колелото до къщата му с поднос със сладки и му казах колко много ми харесва писмото му. — Бях помагала на баба да направи сладки от готварската книга на майка му предната седмица, затова, когато получих писмото, в което ми казва, че много харесва тези сладки, направих двойна доза и хукнах да му ги нося. — Той приличаше на елен, стъписан от светлината на фарове.
Те си умират от смях.
— Нищо, нищо, ще разбера кой беше и ще му го върна.
— Тъй като ще трябва да си с нас, за да си го върнеш, аз съм съгласен с отмъщението ти — казва Чарли, после ни моли да сменим станцията.
Петък, 25 декември
Свободен ден
— Оливия, пристигнахме.
Разтърсвам я да се събуди, а тя все отблъсква ръката ми. Заспа преди около час и половина, трийсет минути след Чарли и трийсет минути преди Уес. Отваря очи и се опитва да се ориентира къде сме.
— Софи, защо не ме събуди? — казва със сънлив глас. Спирам близо до входа на Спешното.
— Ами не си спала много дълго — отговарям.
Чарли се протяга на задната седалка и се прозява така шумно, че буди Уес. Още е тъмно, но светлините от таблото озаряват колата.
— Съжалявам — казва Оливия. — Не трябваше да те оставяме сама.
Клатя глава.
— Няма защо. Радвам се, че всички поспахте. Оливия се обръща настрани. Сочи през прозореца и казва:
— Момчета, надолу по улицата май има сладкарница. Искате ли да си вземем нещо за ядене, докато чакаме Софи?
Те кимат, все още замаяни. Аз слизам от колата и Оливия идва да се качи на моето място.
— Ще се върна след час — казвам й през отворената врата.
Тя е заета с нагласянето на седалката.
— Обади се, ако ти трябваме по-рано.
Уес сваля прозореца си.
— Сигурна ли си, че искаш да отидеш сама?
— Да. Ще ми вземете нещо за ядене, нали?
— Разбира се. Какво искаш?
— Каквото и да е, няма значение. И кафе.
Оливия ми подава торбата с подаръците, които купихме заедно.
— Да не ги забравиш.
— Благодаря — казвам и тръгвам към входа.
Спирам, защото си спомням да кажа на Уес да ми сложи малко сметана в кафето, и вадя телефона си. Те тъкмо потеглят, когато го набирам.
Чувам звука на тромбата чак оттук, и то на затворени прозорци. Оливия натиска така силно спирачките, че гумите изскърцват.
Господи! Май е забравил да смени мелодията ми.
— Забравих да сменя мелодията, когато звъниш — казва той, когато вдига.
Не мога да спра да се смея.
— И сметана… ако обичаш — успявам да кажа.
— Няма проблем. Нещо друго?
— Само това — казвам и затварям.
Чарли сваля прозореца и наднича навън.
— Вече сме съвсем будни! Благодаря!
— Извинявайте! — крещя през паркинга, докато потеглят.
Минава полунощ и в чакалнята има малко хора. Наистина е депресиращо да прекараш Коледа в болницата. Жената на рецепцията изглежда така, сякаш предпочита да е където и да било другаде точно в момента.
— Какъв е вашият случай? — пита тя отегчено.
— Ами искам само да видя сестра си. Тя роди днес. Как да стигна до четвъртия етаж?
Тя ми посочва асансьора, после ми дава сложни указания къде да завивам. Когато слизам от асансьора, виждам два знака. Единият сочи в посоката на стаята на Марго, а другият към неонатологията. Не се колебая.
След два завоя вече стоя пред огромна стъклена стена и се взирам в редица кувьози, също като онзи, в който беше Ана на снимката.
Една сестра ме забелязва и идва до прозореца.
— Кое дете търсите?
Гласът й е приглушен зад стъклото.
— Ана София Граф!
Тя кима, после докарва един кувьоз до стъклото и аз я виждам за пръв път. Тръбичките и жиците са още там, но те изчезват, когато се взирам в красивото й личице. Толкова е мъничка, дори по-мъничка, отколкото очаквах.
— Тя добре ли е? — питам високо.
Сестрата ми кимва леко, после отива да се погрижи за другите бебета.
Единственото движение на Ана е издигането и спадането на гърдичките й. Не знам колко дълго стоя така, със залепено на стъклото чело. По някое време осъзнавам, че е изтръпнало.
— Чао, сладко бебе! Ще се върна да те видя скоро — шепна и й изпращам въздушна целувка.
Връщам се по същия път, после завивам наляво по другия коридор.
Вратата на Марго е затворена и се колебая, преди да я отворя. Това е мигът на истината. Надявам се, че родителите ми наистина са останали в апартамента й.
Вмъквам се възможно най-тихо в тъмната стая. Брад спи в едно кресло, завит с одеяло, и хърка силно. Марго е в леглото, под цяла планина от завивки. Около нея има машини, на екраните светят някакви цифри.
Отивам на пръсти до леглото и шепна:
— Марго?
Тя обръща глава при гласа ми, но очите й остават затворени. Много е бледа, има тъмни сенки под очите.
Решавам, че няма смисъл да я будя. Исках да видя Ана и я видях.
Обръщам се и тръгвам към вратата, но гласът й ме спира:
— Софи? Ти ли си?
Обръщам се и след секунди пак съм до леглото й.
— Да, тук съм — шепна, после поглеждам към Брад; той не помръдва.
— Какво правиш тук? — пита тя сънливо, като че ли й коства голямо усилие да отвори очи.
— Обещах, че ще дойда да видя бебето, когато се роди.
Тя се взира в мен за миг, после бавно се отмества и потупва леглото до себе си. Внимателно лягам до нея и преплитам пръсти с нейните.
Тя стиска ръката ми.
— Татко ще те убие, ако разбере.
— Затова няма да му казваме, че съм идвала.
Лежим и мълчим, струва ми се, че пак е заспала, но тя пита:
— Видя ли я?
— Съвършена е — отговарям. — Напълно си заслужаваше наденичестите пръсти.
Марго се смее, после стене от болка.
— Добре ли си?
Тя кима.
— Да. Всичко ме боли, особено там, където са ме рязали.
— Благодаря ти, че си я кръстила на мен. Ще бъда най-добрата леля на света.
Марго накланя глава, докато челото й се опира в моето.
— Сигурна съм.
Толкова много неща искам да й кажа, да я попитам, но тя изглежда изтощена.
— Така ми се иска да те бях видяла облечена като Дева Мария.