Говори сънливо, очите й са затворени.
— Марто, това беше най-ужасното.
— А кое беше най-хубавото?
Разбира се, веднага се сещам за Уес, когато ме попита това на стълбите пред къщата на баба.
— Срещата на Оливия беше забавна. На Сара също.
— О, да, Подземната Коледа. Искам снимки.
— Ами трябва само да прегледаш профила ми. Качени са там.
Тя се усмихва със затворени очи.
— Умирам си да ти кажа нещо, но трябва да ми обещаеш, че ще си остане между нас. Наистина да ми обещаеш — шепна аз.
Тя отваря очи.
— Кажи ми.
— Обещай, че няма да казваш.
— Няма. Знаеш, че можеш да ми кажеш всичко.
Поемам си дълбоко дъх.
— Добре. Мисля, че Уес за малко не ме целуна онази вечер, и бях много разочарована, че не се случи — шепна и заравям лице в рамото й.
За миг чувам само дишането й. После я поглеждам.
— Е? Какво мислиш?
Тя въздиша и обляга буза на челото ми.
— Ами много ми харесва идеята за това, но се тревожа за теб. Той е един от най-старите ти приятели. Много е трудно да се запази приятелството, ако нещата не се получат. Просто внимавай, нали?
Отдръпвам се да я погледна. Трябваше да се сетя, че ще ми каже това. В последната година от гимназията тя започна да излиза с един от най-близките си приятели. Продължи само две седмици и вече не можаха да възстановят отношенията си.
— Не е като с теб и Райън — казвам аз.
Тя клати глава.
— Не твърдя, че е. Вероятно не бива да ме слушаш. Хормоните ми сега са доста разбъркани. Плаках, когато чичо Сал ми изпрати съобщение да ми пожелае късмет с емотиконче с вдигнати палци. Ако харесваш Уес и ако той те харесва, ами давайте!
Но точно това е въпросът. Не знам какво изпитвам към Уес и определено не знам какво изпитва той към мен. Тормозя се за нещо, което според мен е щяло да се случи. Обвинявам баба, че ми разбърка главата. Може би щеше да е по-добре наистина да бях плакала тази седмица, вместо да се оплитам така с всички тези момчета.
Лежим и мълчим, почти сигурна съм, че Марго пак заспа. Накрая я целувам по челото и се измъквам от леглото й.
— Къде отиваш? — мърмори тя.
— Трябва да се връщам.
— Няма да караш толкова късно, нали? — пита и отваря очи.
— Оливия, Чарли и Уес са в колата. Сменяме се и имаме време да поспим.
— Пиши ми, когато се прибереш.
Кимам и тръгвам към вратата.
— Оставям една торба с подаръци от мен и Оливия. Не казвай на мама откъде са.
— Ще се правя на ударена. Пази се. Обичам те.
— И аз те обичам.
Изкушавам се да видя пак Ана, преди да тръгна, но часовникът на стената показва, че изоставаме от графика.
Колата ми е точно където беше, когато пристигнахме, и Уес е зад волана. Качвам се отзад и поглеждам към огледалото.
— Добре ли мина? — пита той.
— Идеално.
Чарли ми подава бяла найлонова торбичка.
— Храна — казва той.
Чарли изглежда още полузаспал, а Оливия вече се е отрязала на седалката до мен.
Поглеждам към Чарли.
— Ако имате нужда от мен, мога да остана будна и да правя компания на Уес.
— Не, добре съм. Хапни и си почини.
Отварям торбичката и виждам стиропорена кутия с палачинки.
— Благодаря. Умирам от глад.
Чарли кима и намалява звука на радиото.
— Как са Марго и бебето? — пита той.
Разказвам им между хапките, докато Уес излиза отново на магистралата.
— Радвам се, че дойдохме — казва той и ме поглежда в огледалото.
Усмихвам се.
— Аз също.
Разбуждам се и опитвам да се наместя удобно, когато чувам името на Грифин.
— Мислиш ли, че ще се съберат? — пита Уес. Оглеждам колата, но виждам само тапицирания таван. С Оливия някак сме легнали една до друга, тя балансира на ръба на седалката, а аз съм приклещена между нея и облегалката.
— Какво? — шепне Чарли.
Уес повтаря въпроса си.
— Мислиш ли, че ще се съберат?
Дали пита, защото почти се целунахме онази вечер? Дали съжалява, макар че всъщност не се случи?
Чарли сигурно се занимава с радиото; чувам, че се сменят песните.
— Кой знае. Надявам се, че не — казва той.
Накрая се спира на модерна версия на „The “.
— Чух ги да говорят тази сутрин. Той май иска да се съберат — казва Уес.
— Разбира се, че ще иска. Соф е готино момиче, а той е задник. И освен това е видял всички онези снимки как се забавлява без него.
Не мога да спра усмивката, която се разлива по лицето ми. Колкото и време да е минало, Чарли и Оливия винаги ще са на моя страна.
— Тя изглеждаше невероятно с онази рокля — казва Уес.
Едва се сдържам да не изпискам.
— Той имаше наглостта даже да каже, че може би са станали мързеливи — казва Уес. — Ако положели усилия, можело отново да бъде забавно. Ами естествено, че хората стават мързеливи, когато са с един човек дълго време, но това не означава, че не са щастливи. Или че не се забавляват. Ако това е достатъчно да се съсипе една връзка, може би просто не си с подходящия човек.
Мълчат няколко минути. После Чарли пита:
— За Лоръл ли става дума?
Уес въздъхва.
— Имам чувството, че и двамата полагаме големи усилия, за да се получи връзка от разстояние, но не става. Просто вече нямаме нищо общо.
— Казах ти, че идеята е ужасна — отбелязва Чарли.
Уес се смее тихо.
— Да, каза ми. Неведнъж. Мислех си, че ще стане по-лесно, когато тя се върне за ваканцията, но мисля, че и двамата вече не го желаем. Лоръл иска само да излиза с хора от университета, а аз предпочитам да съм с вас тримата. Тази седмица беше хубаво. Много хубаво.
— Затова ли си се замислил така за Софи? Защото с теб и Оливия сме винаги заедно. Тя е новото нещо тази седмица.
Не вярвам, че Уес ще отговори, но той казва:
— Да, радвам се, че е тук.
Чарли въздъхва дълбоко.
— Виж, знам, че много настоявах да не излизаш с тях, защото може да навреди на приятелството ни, но и без това изгубихме Софи. Всъщност ме притеснява повече това, че сега сякаш си я върнахме отново, и не искам да се случи нещо, което пак ще я отблъсне. Знаеш какво имам предвид.
Те са си мислели, че са ме изгубили.
— Знам. Само казвам, че предпочитам да съм с вас тримата, отколкото с Лоръл.
Не казват нищо повече и макар да не вярвах, че ще се случи, след малко аз отново заспивам.
Разделяме се с Уес в предния двор на баба около час преди изгрев. Искам да го прегърна и да му благодаря, че ни докара до дома, но след смущаващия разговор, който дочух в колата, не смея да се доближавам до него. Нямам си доверие. Задоволявам се с помахване от алеята.
Тримата влизаме на пръсти през задната врата и спираме внезапно, когато виждаме баба да стои до плота в кухнята. Пред нея са наредени продукти за печива.
— Как са те? — пита тя.
Започваме да говорим един през друг, всеки с различно извинение, но баба клати глава.
Поглеждам я, надявам се, успокояващо.
— Ана е много мъничка. И е толкова красива. Но всички онези тръбички и жици изглеждат зловещо на живо. Марго изглежда добре, но е ужасно изморена и я боли.
Баба започва да чупи яйца в купа.
— Изпълнена съм с коледен дух, затова съм просто щастлива, че се прибрахте живи и здрави у дома, и ще ви изпратя в леглата. В стаята за игри има няколко надуваеми дюшека. Но очаквам да сте напълно бодри и свежи сутринта.
— Да, госпожо — мърморим ние, после тихо се качваме към стаята за игри на тавана. Там има няколко матрака, но вече са заети. На Бъдни вечер всички от семейството искат да спят под един покрив, за да отворим заедно подаръците. Колкото по-голямо става семейството обаче, толкова по-трудно става настаняването.