Паркър отваря едната бира и я подава на Грифин, който отпива дълга глътка.
— И какъв е проблемът? — пита Паркър.
Явно и той чува разочарованието в гласа му.
Грифин свива рамене.
— Ами сигурно ще ти прозвуча като пълен задник, но бях доволен, че тя ще замине. Нали разбираш, като проба, да видя какво ще бъде, ако скъсаме.
Сърцето ми бумти.
— А искаш ли да скъсаш с нея? — пита Паркър, после отпива отново от бирата.
Грифин пак свива рамене. Завладява ме почти непреодолимо желание да закрещя.
— Мисля, че да.
Ахвам. Паркър и Грифин се обръщат едновременно към вратата. Паркър се ококорва и поглежда към Грифин, после към мен.
За част от секундата Грифин се опитва да прецени дали съм чула думите му. Но изражението ми явно показва съвсем ясно, че съм ги чула.
Отстъпвам назад и се удрям в стената, преди да избягам.
Трябва да се махна от тук. Не мога да го гледам. Не мога да стоя тук.
— Софи!
Грифин тръгва след мен, но аз се измъквам и се устремявам към вратата. Страхувам се, че няма да успея да изляза, преди сълзите ми да са потекли. Тогава Ади вижда лицето ми, разблъсква хората на дансинга и ме извлича от павилиона.
— Какво стана? — пита тя, щом се озоваваме от другата страна на басейна.
Свличам се на земята и й разказвам всичко.
— Какъв задник! — възкликва тя и се обръща, сякаш възнамерява да го открие веднага.
— Моля те, помогни ми да се махна от тук.
Тя се обръща към мен.
— Разбира се. Да вървим.
Ади ми помага да стана от земята и тръгваме през градината. Сълзите вече се стичат по лицето ми и дори не се опитвам да ги спра.
Сърцето ми е разбито.
Не, не просто разбито.
А стрито на прах.
Той иска да скъса с мен.
— Не мога да повярвам — мърмори под нос Ади. — щял да къса с Ама, моля ви се! Има късмет, че е с теб!
Нямам думи да й отговоря. Не съм сигурна дали някога ще имам.
Точно когато стигаме до алеята, виждаме Грифин. Тича по алеята и оглежда улицата.
— Не мога да говоря с него сега — изграчвам аз.
Ади кима, отвежда ме към сенките, после тръгва с бойна крачка към него.
— Не, просто не — казва Ади. — Тя не иска да говори с теб.
Лицето на Грифин е осветено от една от лампите, закачени на стряхата на къщата. Изглежда ужасно.
Виновен, да, но и някаква тъга плува в очите му.
— Моля те, Ади. Трябва да говоря с нея. — Той присвива очи към мрака, където се крия. — Моля те, Софи. Говори с мен. Нека ти обясня. Не исках да става така.
Отстъпвам назад, не искам да се приближавам до него… не искам да чувам извиненията му. Тичам зад една леха с азалии към предния двор, препъвам се на всяка крачка, опитвам се да се отдалеча от него.
Надявам се, че Грифин не ме следва. Малка част от мен иска да хване това, което чух, и да започне да го стиска, докато се превърне в нещо, което няма да ме съсипе. Но още чувам разочарованието в гласа му. Каквото и да казва, той не искаше да ме вижда. Не искаше да бъде тук с мен.
Когато стигам до колата си, вече съм напълно съсипана. По тротоара зад мен трополят стъпки и аз се стягам.
— Софи, моля те, нека поговорим — казва Грифин.
Обърната съм към колата. Той е точно зад мен и знам, че Ади е някъде зад него.
Устните ми се изопват.
— Толкова се вълнувах, че родителите ми позволиха да остана у дома, защото мислех колко ще е хубаво да бъдем заедно. Само ти и аз. Това очаквах с нетърпение. Но ти искаш да скъсаме. Нали? Нали това си очаквал с нетърпение?
Ръцете му лягат леко на раменете ми и той казва:
— Обърни се да поговорим.
Свивам рамене, за да се отърся от него.
— Това ли искаш?
Усещам го как се опитва да намери думи.
— Не знам какво искам, Соф. Всичко е така объркващо сега. Нещата между нас стават толкова сериозни. Това е последната ни година. Би трябвало да се забавляваме!
Обръщам се рязко.
— Е, нека те улесня тогава. Искаш да скъсаме? Готово. Скъсахме.
Той посяга към мен, но аз се отдръпвам. Изглежда ужасен, вероятно заради развоя на събитията. Все пак не му се получи с пробната раздяла.
— Чакай, Софи. Не може ли да поговорим? Обичам те. Наистина.
Думите му са като удар. Бях чакала толкова дълго да ги каже, от месеци.
Не мога да направя това.
Не мога да остана тук.
— Моля те, остани и говори с мен — умолява ме Грифин.
Обръщам се и се качвам в колата си.
Грифин накрая се отдръпва по тротоара, когато паля двигателя, а Ади хуква към прозореца.
— Нека аз да те закарам.
Усмихвам й се вяло.
— Добре съм. Ще ти се обадя по-късно. Обичам те.
Тя посяга през прозореца и бързо ме прегръща.
— И аз те обичам.
Слава богу, Грифин остава настрани.
След минути вече съм на 1-20, на път към Шривпорт.
Когато пристигам в къщата на баба, вече съм пълна развалина. Поглеждам се в огледалото за обратно виждане и едва не изпищявам, когато установявам, че някаква непозната с размазана спирала по очите се взира в мен. Носът ми е зачервен, очите ми са подути и съм сигурна, че на тениската ми има засъхнал сопол.
Слава богу, повечето светлини са изгасени, така че има голяма вероятност в къщата да са само баба и дядо. В тази къща не е нещо необичайно да прескачаш спящи тела още от входната врата. Баба и дядо имат осем деца, шест живеят в Шривпорт, а четири съвсем близо до къщата. Макар че би трябвало да се очаква, че вечер ще се приберат у дома си, обикновено не го правят. Но тази нощ изглежда спокойно.
Паркирам колата на улицата и си вземам чантата от задната седалка, но стигам едва до стълбите, преди да се срина напълно. Не мога да вляза така. Баба ще се обади на родителите ми и те ще се ядосат, че не съм дошла право тук. Но освен това ще се разстроят заради Грифин. Те го обичат. Въпреки всичките им откачени правила, винаги са се държали с него като с част от семейството.
Слагам раницата си за възглавница и лягам на тъмните стълби, взирам се в пълната луна. Огромна част от мен иска единствено да се свия в скута на мама и да плача.
Една година. Толкова време изгубих с Грифин. Една проклета година.
Какво пропуснах? И двамата бяхме концентрирани върху ученето. И двамата нямахме търпение за колежа и искахме да влезем в училищата, които желаем. Мислех си, че и двамата сме щастливи във връзката си.
Но явно той не се е с мен.
— Навън ли ще останеш цяла нощ, или ще дойдеш да ми кажеш какво се е случило?
Едва не падам от стъпалото, когато лицето на баба се надвесва над мен.
— Бабо!
Скачам и се хвърлям в прегръдките й, като едва не я повалям на земята.
Тя започва да ме гали по гърба. А аз се разплаквам отново.
— О, боже! Влез и ми разкажи всичко.
Влизаме вътре, хванати за ръце, и тръгваме право към кухнята. Кухнята й е сърцето на къщата. Тя е голяма и просторна, с много шкафове и плотове. Хладилникът е от онези гигантски метални хладилници, покрити с рисунки, и знам, че ако го отворя, рафтовете ще са претъпкани с храна. Има редица бар столчета от едната страна на острова и огромна дървена маса пред прозорците, които гледат към къщата на съседите. И винаги има ваза със свежи цветя в центъра й.
Това е любимата ми стая в къщата.
Баба ме води към едно бар столче, после ми реже парче от най-упадъчната шоколадова торта, която съм виждала. Тук винаги има много лакомства и тази вечер определено не е изключение.
— Не мисля, че плачеш, защото майка ти и татко ти заминаха, така че, предполагам, е заради онова момче. Как му беше името?
— Грифин — промърморвам.
— Да, Грифин. Кажи ми какво се случи.
Спирам, преди да лапна хапка от тортата. Винаги съм била близка с баба, но никога не сме говорили за любовния ми живот.