— Е, това не е добре — казва баба и поглежда съжалително към тях.
— Значи, наистина ти хареса? — пита Джо Лин. — И ние така решихме. Решихме, че ще е точно по вкуса ти.
Добре, значи, ще го играем мръсно.
Накланям глава настрани.
— Ами всъщност онези две момичета от филма много ми заприличаха на вас двечките. Бяха толкова близки, облечени еднакво и харесваха еднакви неща. Всички трябва да го гледате.
Уес се изсмива рязко, но бързо спира.
Те ме поглеждат изпепеляващо, после се отдръпват от плота в идеален синхрон и прегръщат баба.
— Трябва да тръгваме, бабо. Благодаря за пая — казва Мери Джо.
— И за сладоледа — добавя Джо Лин.
И после изчезват.
С Уес заемаме местата им до плота, а баба слага чинии пред нас.
— Е, как мина всъщност? — пита тя, когато чуваме, че входната врата се затваря. — Обичам тези момичета, но те никога не идват без родителите си. Имах чувството, че ни очаква някакво бедствие.
— Бабо, няма проблем. Наистина.
Тя минава покрай Уес и го потупва по рамото.
— Радвам се, че тя може да разчита на теб. Благодаря, че я докара. — Точно преди да излезе от стаята, казва: — Камил се отби по-рано, ако си любопитна за утре вечер.
С Уес се обръщаме едновременно към дъската.
Покажете отборен дух, защото имате билети за хокей! „Шривпорт Мъдбъгссрещу „Одеса Джакалопс“. Бъдете готови в 14,30 — мачът започва в 3!
— Еха? — казвам аз. После го прочитам отново. — Ще ходим на хокей?
Дори нямах представа кой е хокейният отбор на Шривпорт.
Уес кима.
— Да, ще е забавно.
— Няма да лъжа, изобщо не очаквах такова нещо от Камил. Хокеят е последното нещо, което бих предположила.
Леля Камил е огромна, невероятна любителка на животните и това е всеизвестен факт. Така че бях готова да се обзаложа, че ще уреди среща в някой приют.
— А ти ходиш ли на хокейни мачове? — питам аз.
Искам да се изритам, когато чувам с какъв копнеж задавам въпроса. Наистина трябва да проведа много сериозен разговор със себе си.
— Понякога. Компанията на татко е от спонсорите. — Поглежда ме за секунда и добавя: — Може да питам Оливия и Чарли дали искат да дойдат.
Преди дори да помисля колко голямо разсейване ще бъде това, Чарли и Оливия влизат с подскоци през задната врата. Като говорим за вълка.
— Значи, първо ни изпращаш съобщение, че може да те убият на тази среща, и после нямаме никаква от теб, докато не ни писа от телефона на Уес — казва Оливия. — Определено искаме подробности.
Вдигам ръка, за да я спра.
— Тази нощ беше… интересно.
— Е, какво стана? — пита Чарли, дърпа чинията ми и дояжда пая.
Уес им разказва всичко, а Чарли кима компетентно.
— Казах ви. Зли са.
— Да, Чарли. Никога повече няма да се съмнявам в теб.
— Но колкото и да се чудех как може да се обърка среща с „вечеря и кино“, не се сетих за това. — Оливия се приближава до дъската и се завърта ококорена към нас. — Олеле! Да идем и ние! Уес, вземи билети от баща си. Може да седнем заедно!
Да. Определено ще е много разсейващо.
Неделя, 27 декември
Сляпа среща № 6
Изборът на леля Камил
Тълпата се разотиде след закуска, баба е горе и се приготвя за църква, а дядо подремва в креслото си в дневната, затова смятам, че това е идеалният спокоен момент, в който да се чуя с Ади.
— Грифин ми е оставил подарък — казвам й.
— Какъв?
— Почакай, ще ти изпратя снимка.
Вадя гривната от кутията и я слагам така, че буквите да легнат на китката ми. Снимам, после я изпращам на Ади.
— Виждаш ли?
Тя мълчи малко, после пита:
— Това вашите инициали ли са?
— Да.
Чета й бележката към подаръка.
— Хм.
— Странно ли е?
— Ами странно е, защото май я е купил, след като скъса с него. И освен това е странно, че е изчакал до деня преди Коледа, за да ти купи подарък.
Мисля за опакования подарък за него под елхата у дома, който купих преди три седмици.
Вратата на кухнята се отваря и затваря, но не ставам. Шокирана съм да видя Уес, който стои на вратата на дневната.
— Ще ти се обадя след малко — казвам на Ади и прекъсвам разговора, преди да е попитала защо.
— Здрасти. Какво има?
Твърде високо ли говоря? Мисля, че е твърде високо. След като подслушах разговора му с Чарли и след като ме спаси снощи, официално вече се чувствам неловко в негово присъствие.
Той сяда до мен на дивана и вади малка тубичка балсам за устни.
— Мисля, че това е паднало от чантата ти. Намерих го в пикапа тази сутрин.
— О! Да, мое е!
Да. Твърде високо говоря.
Посягам да го взема и той поглежда към китката ми. Преди да реагирам, хваща ръката ми и я вдига, за да може да разгледа гривната.
— Нова ли е?
И в този момент осъзнава какво означават буквите.
— Да — отговарям.
Той пуска ръката ми.
— Е, както и да е. Само исках да ти върна това. И да разбера как са Марго и Ана.
Дистанциран е. Искам да хвърля гривната в другия край на стаята. Все едно Грифин ме е белязал с нея.
— Няма промяна при Марго и Ана. Говорих с нея днес и тя ми изпрати още снимки. Мама каза, че ще останат още малко в болницата, но това е нормално, защото Ана се е родила преждевременно.
Уес кима и се взира в нищото.
— Успя ли да вземеш билети за хокейния мач? — питам аз.
Той кима, но още не ме поглежда.
— Да, татко има няколко свободни. — Става от дивана и тръгва към вратата. — Е, сигурно ще се видим там.
Искам да му кажа „Моля те, върни се“ или „Мисля, че тази гривна е странна“, или каквото и да било, но изричам само „Добре“.
По някое време, докато се взирам във вратата, баба се появява, облечена за църква.
— Аз излизам. Ще се върна скоро.
Скачам от мястото си. Трябва ми разсейване.
— Чакай! — казвам и тя спира до вратата. — Дай ми пет минути да се облека. Идвам с теб.
Църквата е стара, голяма и много красива. Намираме си места на третата редица от олтара. Взирам се право напред и чакам да започне, но баба се върти на пейката и проверява кой е тук, сякаш ще им пише отсъствие.
Навеждам се напред и шепна:
— Кого търсиш?
Косата й гъделичка врата ми.
— Това е идеалното място да се открият момчета. Точно това ти трябва — добро момче, което ходи на църква в неделя.
Идва ми да избягам. Тя се опитва да ме сватосва в ?
— О, виж — казва тя, достатъчно високо, за да привлече вниманието на всички около нас. Те се обръщат, за да видят накъде сочи. — Внукът на Шърли седи до нея и е толкова пораснал, истински хубав млад мъж. — Сбутва ме. — Софи, какво ще кажеш за него?
И сега всички се опитват да видят внука на Шърли. Покривам лицето си с ръце, за да не видят, че съм станала яркочервена.
Жената пред нас се навежда над облегалката.
— Той е при нея, защото го изгониха от училище заради наркотици — казва тя.
Прошепва „наркотици“ така тихо, че едва я чувам.
— О, значи, не става — казва баба.
Надничам между пръстите си, за да видя пълната катастрофа, и забелязвам как жената се навежда още повече към нас. Опасявам се, че ще се катурне в скута ни.
— А виждала ли си моя внук Томас? Той е хубаво момче! — казва и кима драматично към момчето, което седи до нея и изглежда ужасено като мен.
Аз го поглеждам с най-извинителния си поглед.
Той поклаща глава и се обръща.
Баба потупва жената по рамото и казва:
— Хубаво момче!
Слава богу, зазвучава орган и останалите думи на баба са заглушени от хора в галерията над нас.