Той поглежда през рамо, после към мен. Много е пребледнял, затова няма как да скрие леката червенина, която плъзва по бузите му.
— Нямам представа. Тя ме попита дали искам да те заведа на този мач и аз казах, че искам. После ми даде билетите. Само това знам.
По пътя към стадиона става ясно, че той е в същата гимназия като Оливия, Чарли и Уес, но не ги познава добре, защото училището е огромно. Трудно ми е да си представя това, защото моето е много малко. Говорим си за последната година, за избора на колеж и не след дълго стигаме до стадиона.
Уайът спира колата до входа за притежатели на билети за целия сезон.
— Леля ти ни осигури и пропуск за паркинга — казва той.
Това е направо изумително. Дори не знаех, че градът има хокеен отбор. А сега леля Камил пък се оказва такъв запалянко…
Щом паркираме, слизам от колата и се оглеждам.
— Защо всички тези хора са с кучета?
Въртим се в кръг и наистина, почти всеки, който влиза през входа, води куче на каишка. Малки кученца. Големи кучета. Всякакви кучета. Внезапно започвам да разбирам защо леля Камил е избрала такава среща.
— Нямам представа — отговаря той.
После спира рязко и сочи голям банер, който виси на стената на сградата. На него пише:
Доведете своя пухчо! Всички кучета са добре дошли! (Може и без стопани.)
— Еха — възкликва Уайът.
Вади билетите, за да ги сканират, и влизаме в стадиона. Фоайето е пълно с маси на местни организации, които се грижат за бездомни животни, на фризьорски салони за животни и на ветеринари. Има дори домашни любимци, които можеш да осиновиш. Ако не бях сигурна, че мама ще ме убие, щях да си тръгна от тук с нещо сладко и пухкаво.
Точно преди да влезем в късия тунел, който ще ни отведе до местата ни, виждам леля Камил до масата на същата организация, за която работихме миналото лято. Помахваме й.
— Не е ли прекрасно? — вика тя от другия край на залата.
— Много е вълнуващо! — крещя аз, малко притеснена от децибелите си.
Всъщност няма защо — и без това нищо не се чува от толкова лай.
Уайът оглежда билетите, докато вървим към стадиона. Музиката е силна и забавна, коментаторът крещи за кучешки парад на лед, който ще се проведе след първата част на мача.
— Местата си ли търсите? — пита един мъж с тениска на „Мъдбъгс“.
— Да, моля — отговаря Уайът, после му подава билетите.
— О! Вие сте в една от ложите — казва мъжът и ни сочи няколко оградени участъка точно до стъклото; във всеки от тях има диван и две големи меки кресла като дядовото. — Вие сте в ложата в средата. Точно срещу центъра на пързалката.
— Добре, благодаря — отговаря Уайът.
Споглеждаме се изумени, после аз го следвам към ложата.
Всяка ложа е оградена с нещо като стена с височината на дивана и има малко отворче, през което се влиза вътре. Има и масичка за кафе пред дивана, на която стои поднос с бутилки вода.
Уайът отива до стъклото и казва:
— Това е много готино. Ами ние сме направо на леда.
Вдигам бележката, подпряна на бутилките вода. На нея пише: „Приятно гледане! С обич, леля Камил“.
— Определено това е най-добрият начин да гледаш първия си хокеен мач — казвам с усмивка.
Студено е, доста по-студено от очакваното, и неволно потръпвам.
Уайът си сваля якето и го слага на раменете ми.
— Не, ще ти е студено без яке.
Опитвам се да му го върна, но той бута леко ръката ми.
— Имам блуза с дълъг ръкав под пуловера. Добре съм.
Придърпвам якето и сядам в ъгъла на дивана. Ложата е много хубава, но е ужасно голяма за двама души. Поглеждам към морето от лица — човешки и кучешки, — което се издига зад нас, и имам чувството, че сме в аквариум.
— Имам чувството, че ще гледат не само мача, но и нас — казвам.
Уайът се обръща към трибуните. И точно тогава леля Камил влиза в ложата.
— Е, какво ще кажете? — пита тя.
Не знам дали има предвид ложите, или четирите малки кученца, които носи.
— О, боже! Колко са сладки! — пищя аз, вземам едно от ръцете й и заравям нос в козината му.
Тя подава на Уайът другите три и после прави знак на една жена, която също носи кученца.
— Донеси ги, Дона!
Дона удвоява броя на кученцата в ложата. Те се катерят по мебелите, събарят бутилките с вода и се боричкат по килима.
— С Дона ще събираме по време на мача подписи за преустройство на кучешкия парк, затова трябва да оставим някъде тези бебчета.
— О, добре — казвам аз.
Едно кученце дъвче връзките на обувката на Уайът, а друго се е закачило за джинсите ми.
— Само затворете вратата да не излязат — казва леля Камил на тръгване.
— Определено трябваше да очакваме това — отбелязва Уайът.
— Определено — отговарям аз.
Кученцата изследват ложата и забелязваме, че едно от тях вече се е изпишкало на килима.
— Мислиш ли, че могат да избягат? — пита ме той.
Свивам рамене.
— Може би трябва да им помогнем? — казвам не съвсем на шега.
Точно когато успяваме да си направим малко място на дивана, чуваме как Оливия крещи някъде зад нас:
— Сооооофииии!
Обръщам се и оглеждам всички редове, докато я откривам. Те са на най-горния ред — възможно най-далече от нас.
Вдигам ръка да й помахам и тя също ми маха. Очаквам да видя Чарли и Уес — и те наистина махат ухилени от местата си, — но не очаквам да видя Сара, Греъм и Джейк.
— Това там твоите братовчеди ли са? — пита Уайът.
Обръщам се към него.
— Да. И не знаех, че ще идват всички. Тази история със срещите определено става много странна, всички са се вманиачили по тях.
Уайът се смее и сяда до мен.
— Мисля, че е хубаво, че имаш голямо семейство. Моето не може да изпълни масата за хранене у дома.
Светлините отслабват и прожектор озарява едно момиче на леда с хубава червена рокля и кънки. Пее националния химн.
Точно когато приключва, Оливия казва:
— Здрасти!
Обръщам се и виждам, че всички стоят до вратата на ложата и изглеждат така нетърпеливи да влязат, както кученцата са нетърпеливи да излязат. Уес стои отзад, сякаш не е много сигурен какво прави тук.
Уайът сигурно разчита правилно израженията им, защото казва:
— Искате ли да седнете при нас?
Всеки би разбрал, че го казва просто от учтивост, но те веднага нахълтват вътре.
Чарли се тръшва на едното кресло и взема кученце в скута си.
— Човече, ето така трябва да се гледат тези мачове.
Греъм и Джейк се облягат на ниската стена, за да могат да говорят с момичетата в другата ложа. Сара и Оливия сядат на пода, макар че той не изглежда особено чист, и веднага са покрити от кученца.
Никога не съм гледала хокеен мач, дори по телевизията, затова през първото полувреме се опитвам да наблюдавам пързалката, като същевременно преча на кученцата да избягат. Но е трудно да не си омагьосан от случващото се пред нас… доколкото е възможно, когато се опитваш да удържиш осем кученца.
Коментаторът крещи:
— Надмощие!
И всички ликуват.
— Какво означава това? — питам аз.
Уайът отваря уста да отговори, но Джейк се тръшва на дивана до мен.
— Номер двайсет и три от другия отбор е отстранен заради нарушение, затова нашият отбор сега е с един играч повече на леда — казва той.
Греъм сяда на пода пред мен и грабва три кученца в скута си.
— Това е най-подходящото време да се опитат да отбележат точка.
Играчите се блъскат един в друг до плексигласовата стена и ние сме на сантиметри от екшъна. Благодарение на коментарите на Джейк и Греъм вече започвам да схващам играта.
Уайът се навежда през Джейк и казва:
— Отивам до тоалетната. Искаш ли да ти донеса нещо от лавката?
Джейк казва:
— Пуканки!
Аз го бутам с лакът.
— Какво? — пита ме той.
Поглеждам го красноречиво.
— Не, не искам нищо, Уайът. Благодаря!