Той кима и излиза. Джейк започва разговор с Греъм за някакво наказание, което отборът току-що е получил, а аз ставам и отивам при Уес. Той седи на облегалката на дивана и се взира в леда.
— Здрасти.
Поглежда ме бързо и отговаря:
— Здрасти.
— Хубав мач! — казвам с прекален ентусиазъм.
Той кима.
— Да, представят се добре този сезон.
— Е, вече съм по средата на срещите — продължавам, защото няма какво друго да кажа.
Не знам какво си е помислил, когато видя гривната, но искам да му подскажа, че не съм се събрала с Грифин.
Поглежда ме, но не мога да разчета изражението му.
— Знам, че ще си доволна, когато всичко това свърши.
Свивам рамене.
— Не съм сигурна. Не така очаквах да прекарам ваканцията, но трябва да призная, че е по-хубаво, отколкото си мислех.
Имам чувството, че си говорим с шифър. Защо не мога да бъда така пряма, както той беше в колата с Чарли?
— Да, сигурен съм, че Грифин вече е осъзнал глупавата си грешка.
Преди да отговоря, нашите вкарват гол и цялата зала експлодира. Хората хвърлят малки червени рачета на леда и после сладки хлапета с кънки ги събират с лопати, които са почти колкото тях.
Уайът сяда до мен.
— Явно се връщам точно навреме — казва той и кима към леда.
Уес става и отива при Чарли, Джейк и Греъм.
— Съжалявам, че ни нападнаха така — казвам аз.
И съжалявам. Не е честно към Уайът.
Той свива рамене.
— Няма проблем. Има място за всички.
Леля Камил се появява точно в края на първата третина.
— О, чудесно! Това ще улесни нещата — казва тя, когато забелязва тълпата в ложата ни.
Вече започвам да се паникьосвам, когато роднина, който ми е уредил среща, казва нещо, което не разбирам.
— Кое улеснява?
— Ами всяко кученце си има човек! Ще е много по-лесно на парада.
На леда собствениците на кучета се нареждат с любимците си. От тонколоните гърми „ и кучетата откачат всеки път, когато певецът излайва.
Леля Камил започва да ни раздава каишките.
— Всеки да си вземе кученце и да ме последва!
— Ама какво става? — пита Оливия.
Греъм се е ококорил.
— Наистина ли ще излизаме на леда с тези кучета?
— Ами ако някое се изака там? — пита Чарли.
Уес се смее.
— Ами ако е твоето, сигурно ще трябва да му почистиш.
Леля Камил ни води към странична врата близо до ложата и я отваря пред нас, а ние се изнизваме на леда. Никога не съм ходила по лед и успявам да направя само две крачки, преди да се подхлъзна. Размахвам ръце, опитвам да се задържа за нещо, но напразно. Политам.
Секунди преди да се направя на глупачка, някой ме хваща през кръста и ме изправя. Очаквам да е Уайът, но е Уес.
— Плъзгай крака, не се опитвай да ходиш — казва ми той и ме пуска.
Но аз още не съм възстановила равновесието си и пак политам.
Той ме хваща през хълбоците и ме задържа на леда.
— Ако те пусна, ще паднеш ли?
Поемам си дъх.
— Мисля, че вече схванах.
Той шепне:
— Плъзгай крака, не ходи.
После се отдалечава.
Следвам съвета му и се тътря към стартовата линия, сърцето ми препуска. Сара пищи:
— Погледнете онова малко пухче с костюм на рак!
Оливия се приближава до нея и двете започват да ахкат от възхищение, докато аз се опитвам да овладея краката си. Моето кученце като че ли не харесва студа, затова се опитва да седне на обувките ми. Което не ми помага.
Уайът се плъзга до мен и двамата започваме обиколката на пързалката.
— Наред ли е всичко? — пита ме той.
Кимам бързо, с надеждата, че бузите ми не са много зачервени. Лаят на кучетата отеква в леда и ние минаваме покрай не една жълта локвичка.
Накрая завършваме обиколката на пързалката и машината тръгва бавно след нас. Връщаме се в ложата точно когато мачът започва отново. Всеки път, когато някой от играчите на „Мъдбъгс“ блъска някой от противниците в стъклото с лице към нас, Греъм и Джейк удрят по него. Горките момчета, тормозят ги от две страни.
През второто полувреме се старая да не се отделям от Уайът. Опитваме се да коментираме случващото се пред нас — въпреки лаенето на кучетата и виковете на феновете, когато някой изпусне шайбата, — но имам чувството, че водим изгубена битка. По-скоро следя движенията на Уес в ложата, отколкото какво прави Уайът точно до мен.
Когато идва втората почивка, имам чувството, че тази игра никога няма да свърши.
— Как ще надминат сега кучешкия парад от първото полувреме? — пита Сара.
Тя пак е на пода, покрита с кученца, и знам, че вече се чуди как да си вземе едно у дома.
Един мъж излиза с кънки на леда, щом играчите отиват в съблекалните си. Облечен е със смокинг и държи микрофон; гласът му кънти в стадиона.
— Дами и господа — казва той. — Настъпи моментът!
Зазвучава и на огромния екран над пързалката започват да подскачат червени сърца. Стомахът ми се свива.
— Дойде време за Камерата на целувките! — крещи той.
Камерата спира пред една по-възрастна двойка, те се усмихват, махат и се навеждат един към друг за бърза целувка. После камерата се премества и спира пред мъж и жена, които изглеждат много смутени. Удрят си главите, когато се навеждат, и започват да се смеят.
Още няколко двойки се целуват и песента свършва. Но тогава мъжът казва:
— Имаме и една много специална двойка тази вечер! София и Уайът!
И тогава, ние сме на големия екран.
— Това е първата им среща! Надявам се, че не е твърде рано за първата целувка!
Искам да изпълзя някъде и да умра. Хората по трибуните крещят да се целунем и всички в ложата се смеят и ни снимат. Всички, освен Уес. А аз си мисля колко много исках да го целуна онази вечер.
— Е, какво ще кажеш? — пита Уайът.
Бузите му са яркочервени.
Поглеждам към Уес и очите ни се срещат. После той излиза от ложата и си отива.
Поглеждам пак към Уайът и кимам, не знам какво друго да направя. Той се навежда. Точно преди устните му да докоснат моите, аз се извъртам леко и той целува ъгълчето на устата ми. Случва се много бързо и вероятно никой друг не забеляза, че не е истинска целувка. Тълпата полудява.
Отдръпваме се един от друг и слава богу, вече не сме на екрана.
— Това наистина беше много смущаващо — шепне той.
Смея се.
— Ще убия леля Камил.
На леда хлапета се опитват да уцелят вратата от централната линия, за да получат награди. Оглеждам редиците зад нас, за да видя дали Уес се е върнал на мястото си. Много искам да видя реакцията му.
Но го няма.
Чарли почти ни бута към колата, когато мачът приключва.
— Има половин час до края на залога — крещи той. — По-бързичко, хора.
— Къде изчезна Уес? — пита Оливия.
— Каза, че отива при някакви негови познати на лавката. Мисля, че ще ходят на купон — отговаря Греъм.
Пробожда ме разочарование. Това ли беше? Или е заради целувката, която всъщност не беше целувка? Разтърсвам глава, за да я прочистя, и с Уайът се сбогуваме с останалите от групата.
Щом се качваме в колата, той се обръща към мен, преди да запали двигателя.
— Тази среща беше много странна, нали?
Смея се, облекчена, че е разчупил напрежението.