— Притесняваш ли се за довечера? — пита ме.
— Малко. Все пак това е леля Маги Мей. И защо срещата ще започва в четири?
Тя се върти със столчето и ми се завива свят, като я гледам. Чува се звънчето на вратата и двете вдигаме поглед, развълнувани, че е влязъл клиент. Но не е клиент. Това са гаджето й Дрю и Сет.
— Днес изглежда натоварено — смее се Дрю. — Бяхме наблизо и решихме да видим как сте.
Сет се обляга на щанда.
— Здрасти. Как е сестра ти?
— Добре е. Племенницата ми също — отговарям.
Сет се навежда към мен.
— Хубаво. Притесних се, когато разбрах какво става.
— Да, аз също.
Настъпва неловка пауза.
— Е, обади се, ако ти остане свободно време, докато си в града — казва той.
Чакам вълнението, което трябва да ме изпълни — или дори да се изчервя леко, — но нищо не се случва.
Той май вижда това, защото добавя:
— Но знам, че си много заета.
Облекчена съм. Сет е страхотно момче и ще съм тъпачка, ако дори не помисля да изляза с него. Но ако ме притисне, вероятно отговорът ми ще е „не“, без дори да знам защо.
— Може би ще излезем всички заедно, след като приключат срещите — обажда се Дрю. — Оливия каза, че няма да остави Софи да изчезне отново, така че явно всички ще тръгнем към Миндън. Сет може да дойде с нас.
Не за пръв път споменават това и внезапно не мога да издържам повече.
— Не съм изчезвала.
Оливия ме поглежда странно.
— Е, писали сме си, но не бяхме излизали от месеци. Чарли казва същото. Ти все не искаше да идваш тук и всеки път, когато ние искахме да дойдем, ти си измисляше някакво извинение. Няма да ти позволя да се държиш пак така, когато се прибереш. — Тя размахва пръст между себе си и Дрю. — Ще си залепена за нас. — После сочи към Сет. — А ти можеш да се залепиш за него.
Смеят се и Сет казва:
— Благодаря, че направи положението още по-смущаващо.
Но аз още не мога да смеля думите й.
Дрю и Сет са готови да тръгват и Оливия изпраща Дрю до вратата. Аз дърпам Сет настрани.
— Ще те помоля за услуга. Има ли начин да те убедя да купиш едно от тези градински джуджета?
Посочвам зловещите малки статуйки до стената и той изглежда искрено изплашен от тях.
— Изглеждат като обладани от демони.
— Но са безобидни. С Оливия се обзаложихме. Само да не те види с джуджето, преди да излезеш от магазина, иначе ще накара Дрю да купи две.
След няколко минути Сет и Дрю тръгват към колата си, а с Оливия стоим на верандата и гледаме след тях.
Сет се качва до Дрю. Точно преди да тръгнат, той сваля прозореца и вдига джуджето.
— Какво? Не е честно! — вика Оливия.
— Май те водя с едно! — смея се и започвам танца на победата.
Прибираме се вътре. Аз заставам зад щанда, а Оливия подрежда останалите джудженца. След секунди телефонът ми изпиуква.
— О, не!
— Какво има? — пита Оливия. — Да не е Марто?
— Не. Тагнали са ме в един пост и ме е страх да погледна.
Тя извърта очи.
— О, аз бях.
Ококорвам се насреща й.
— Значи, седиш точно до мен и не си ми го показала, преди да го пуснеш? Господи, защо не ме попита?
Гласът ми отново достига пронизителни нива.
— Ами защото щеше да откажеш — отговаря тя с огромна усмивка. — А имахме нужда от някакво разсейване.
— Какво си направила?
Оливия свива рамене, после вика:
— О! Идва госпожа Таунсенд! Тя купува всичко.
И тръгва да преследва дребната старица, която се размотава по предната алея.
Поемам си дълбоко дъх и отварям поста, за да видя нанесените щети.
О, да.
Снимката е на огромния екран от стадиона вчера с надпис: „ И има към десетина емотикона пламъчета. Уайът целуна крайчеца на устните ми за нула цяло и две секунди, но на снимката изглежда, че сме се залепили един за друг за вечни времена. Около нас са големите червени сърца на екрана и много миниатюрни малки сърчица по края. Ако Уес не я е видял тогава, сега със сигурност ще я види.
Ужас.
И както всеки път, Грифин е тагнат в не един коментар.
— Оливия! — крещя.
Тя ми помахва бързо, преди да повлече госпожа Таунсенд към оранжерията.
Чакам съобщение от Грифин, но нищо не идва.
Точно когато си тръгваме, телефонът вибрира в ръката ми. За малко да не му обърна внимание, но виждам, че името на мама мига на екрана.
— Мамо?
— Здравей, Софи.
Гласът й трепери.
Сядам на стъпалата, а Оливия се тръшва до мен и прошепва: „Какво става?“. Държа телефона между нас, за да чува и тя.
— Днес беше доста тежък ден — казва мама. — Исках само да те държа в течение какво става тук.
Още не знам какво е станало, но вече имам чувството, че ще повърна.
— Кажи ми всичко.
Мама си поема дълбоко дъх.
— Ами кислородното ниво на Ана е около осемдесет процента. Това не е добре.
— Господи! И какво ще правят сега?
— Ами ще я приспят и ще я сложат на апаратно дишане. Малкото й телце трябва да укрепне и известно време машината ще диша вместо нея.
Издавам потиснат стон. Имам чувството, че са ме ударили в корема.
— Софи, не е толкова страшно, колкото звучи, уверявам те. Лекарите смятат, че ако й дадат малко време, би трябвало всичко да е наред. Надявам се, че ще я държат на командно дишане само ден-два и после ще я събудят.
— Би трябвало? Само това ли могат да кажат. Че всичко да е наред?
— Е, не могат да дадат никакви гаранции сега, но са почти сигурни.
Преглъщам буцата в гърлото си.
— Как е Марго?
Мама пак си поема дълбоко дъх и аз се стягам за това, което ще чуя.
— Казах ти, че снощи беше доста слаба и замаяна. Изгубила е доста кръв при раждането и не се възстановява достатъчно бързо. Хемоглобинът й е много нисък. Вероятно ще се наложи да й прелеят кръв. Сега лекарите са при нея, така че скоро ще разберем какво ще правят.
Оливия стиска ръката ми. Сърцето ми вече бумти ужасно силно.
— Мамо, те ще се оправят ли?
— Знам, че е много тежко да чуеш това, но лекарите казаха, че такива неща не са нещо неочаквано. Всъщност са съвсем нормални и се надяват да ги изпишат скоро. Това са просто временни трудности.
— Да дойда ли? — питам я.
— Не, скъпа. Остани там, аз ще те държа в течение. Когато Марго и бебето се приберат у дома, ще се върнем да ги видим. Не можеш да видиш Ана сега, а Марго трябва да си почива.
— Ще ми се обаждаш ли да ми казваш какво става?
— Да, разбира се. О, и колкото и да ми е неприятно, мисля, че няма да успеем за рождения ден на баба ти. Просто няма как да си тръгнем, докато всичко не се оправи.
— Как е татко? Той ми писа няколко пъти, но не съм говорила с него.
Чувам лекия й смях.
— Ами направо ще полудее. Не може да се примири, че няма как да помогне. — Снижава глас: — А бащата на Брад постоянно се опитва да му продаде осигуровка.
Усмихвам се, когато си представям татко на някой неудобен болничен стол, докато бащата на Брад му дудне на главата.
— Значи е нещастен.
— Много. Ще те държа в течение за Марго. И не се тревожи, нали?
— Добре.
Когато затваряме, Оливия ме прегръща.
— Хайде, да вървим у баба. Скоро ще дойде кавалерът ти.
Срещата тази вечер е последното, за което мисля. Няма начин да отида. Отивам при Марго и Ана.
Хвърлям дрехите си в чанта. Чувам всички долу — точно като вчера, — смеят се и разговарят. Заболява ме коремът от това.
Името на мама пак мига на екрана ми и аз грабвам телефона.
— Здрасти.
— Здравей, скъпа.
— Как са те? — питам веднага.