Тя забелязва колебанието ми и казва:
— Отгледала съм четири дъщери. Уверявам те, че съм чула не една съкрушителна история, и то точно тук.
Засмивам се смутено. Баба се гордее със способността си да оправя всякакви проблеми, когато става дума за това семейство — никой проблем не е твърде малък или твърде голям. Тя просто не може да се сдържи.
Налива ми чаша мляко и аз я гледам как се върти из кухнята. След по-малко от седмица ще стане на седемдесет и пет, но никога не бихте й ги дали заради незначителния брой бели косми в косата й и усърдната грижа за кожата. И освен това още е достатъчно силна, за да носи огромни торби с почва за цветя и тор към оранжерията, макар че татко постоянно й се кара.
Поемам си дълбоко дъх.
— Казах ти, че отивам при Ади, но всъщност отидох някъде другаде. Един приятел правеше парти. Исках да видя Грифин, преди да дойда тук. Щях да го изненадам, като му кажа, че ще остана в града през ваканцията.
Баба извива вежди.
— Охо. Определено става интересно.
Потискам смеха си.
— Да, може и така да се каже.
Тя се настанява до мен и лапва голяма хапка от своята торта, а аз й разказвам всичко. Когато приключвам, тя ме гали по гърба и аз се свивам в нея.
— Миличка Софи, знам, че сега имаш чувството, че това е краят на света, но не е. По-добре да разбереш какво чувства Грифин, преди да си изгубила още време с него.
Подава ми салфетка и аз бърша очите си.
— Но аз мислех, че искаме едно и също.
— Нещата се променят с времето. Може би ти си си мислела, че двамата се движите в една посока, когато всъщност не е било така.
Когато дояждам тортата си, тя ме извежда от кухнята към спалнята за гости горе.
— Тази стая е твоя, докато родителите ти се върнат. Утре може да ми помогнеш в магазина. Ако си заета, няма да мислиш толкова. А Оливия ще се радва да има компания. И без това се цупи, че всички други са във ваканция, а тя работи.
Оставям баба да ме завие като бебе, както правеше, когато бях малка. Дори е по-хубаво, отколкото го помня.
Целува ме по главата и казва:
— Утре всичко ще изглежда различно.
Събота, 19 декември
Не искам да наричам баба си лъжкиня, но вече е утре, а нищо не ми изглежда различно. Очите ми са така подути от плач, че почти се затварят, и имам ужасно главоболие, което не отминава.
Поглеждам си телефона. Трийсет и две пропуснати обаждания и съобщения.
Превъртам на името на Ади и й изпращам кратко съобщение: „Добре съм. Ще ти се обадя малко по-късно“.
После просто превъртам съобщенията от Грифин и отварям чата с Марго.
АЗ: Будна ли си, Наденичести пръстчета?
МАРГО: Разбира се, че съм будна. Не мърдам от леглото. По цял ден! Но не мога да се наместя достатъчно удобно, за да заспя. Как е баба?
АЗ: Добре. Вече почистиха ли те между пръстите? МАРГО: ПРЕСТАНИ!
АЗ: Ти започна с гадните картинки.
МАРГО: Променям темата. Разкажи ми за храната. Какво сготви баба снощи? Мама не ми позволява нищо, което не е органично или без ГМО.
АЗ: Шоколадова торта на три пласта с шоколадова глазура и шоколадови стърготини. Изядох гигантско парче. МАРГО: ГАДНЯРКА! Бих дала всичките си пари да ми донесеш едно парче.
АЗ: Знам, че не спираш да пазаруваш по интернет, затова предполагам, че в сметката ти няма достатъчно пари.
МАРГО: Ама внимавай, като говориш с татко после. Бесен е, че не му се обади, когато пристигна там.
Ужас! Напълно забравих, че трябваше да се обадя.
АЗ: Колко е бесен? Както когато счупихме предния прозорец, докато се опитвахме да превърнем колата на Барби в космически кораб, ли?
МАРГО: Хахаха! Тогава не беше толкова бесен. Обади се на баба и тя му каза, че ти се къпеш.
О, явно съм й длъжница. Как ме е покрила само.
АЗ: Не искам да го признавам, защото никога няма да спреш да ми натякваш… но малко съжалявам, че не съм там с теб и твоите пръстчета наденички.
Пак бърша сълзите си. Все още мога да се кача в колата и да тръгна натам тази сутрин. Макар че сигурно ще ми натякват до края на живота ми, поне ще мога да се сгуша в леглото с Марго и да не ставам до след Коледа.
МАРГО: И на мен ми се иска да беше тук. Но щеше да си нещастна. Аз съм нещастна. Брад е нещастен. Дори кучето ни е нещастно. Права беше да останеш при баба и дядо.
Опитвам се да не се чувствам разочарована. Знам, че тя ще ми се зарадва, ако направо кажа, че ще отида. Но гадното ми настроение без съмнение ще я направи още по-нещастна.
МАРГО: Добре ли си?
АЗ: Да, добре съм. Ще ти пиша по-късно.
Не съм сигурна защо не й казах за Грифин. Може би се страхувам, че ако й кажа какво се е случило, то ще стане неотменима истина. Или може би защото Марго вече си има достатъчно тревоги. Опитва се да се прави на корава, но е много притеснена за бебето.
Изключвам телефона, като не обръщам внимание на съобщенията и пропуснатите разговори, после го хвърлям в чекмеджето на нощното шкафче. Не мога да поема нищо повече в момента.
Отражението ми е по-страховито, отколкото очаквам, когато се добирам най-сетне до банята. Не съм красива разревана. Червеното около очите ми ги кара да изглеждат по-тъмни от нормалното, а обичайно смуглата ми кожа сега изглежда болезнено бледа. Въртенето и мятането в леглото снощи е съсипало меките къдрици, които цяла вечност се опитвах да докарам, когато си мислех, че Грифин ще се зарадва да ме види. Сега дългата ми черна коса е мръсна и оплетена.
След като си вземам душ и си изсушавам косата обаче, се чувствам малко по-добре. По скалата от „нормално“ до „напълно зле“ съм някъде около „жалко поносимо“. Най-сетне тръгвам по коридора към хора от гласове, който идва от кухнята, и се подготвям за атаката.
Цялото семейство е тук.
Семейството ми е откачено. Дядо ми е роден и израснал в Сицилия. Трябвало да се върне у дома след известно време в Щатите, но се влюбил в баба ми. И според легендата майката на дядо ми почти започнала международен скандал, когато разбрала, че той остава в Луизиана. Единственото, което я спряло, бил фактът, че семейството на баба също произхожда от съседен на неговия град.
За дядо винаги е трудно, когато идваме тук. Той е самичък тук, в Америка, и няма голямо семейство, затова понякога казва, че се чувства като във военна зона. За мен не е чак толкова зле, но тъй като ние сме единствените, освен чичо Майкъл, които не живеем в Шривпорт, се чувствам малко като аутсайдер.
Невинаги съм се чувствала така обаче. Когато бях по-малка, прекарвах повечето ваканции и всеки празник тук, с братовчедите си и съседските деца. Беше като на летен лагер. Бях най-близка с Оливия, с братовчеда Чарли и най-добрия му приятел Уес, който ни е съсед. Чичо Брус, бащата на Оливия, дори ни нарече Великолепната четворка. Но с времето все повече усещах, че се отдалечаваме. Тримата ходеха в едно училище, в едни и същи клубове и викаха за един и същи отбор. Аз пък си имах други клубове и друг отбор. Не след дълго посещенията ми започнаха да стават по-кратки и все по-редки.
Леля Маги Мей ме засича в мига, в който влизам в кухнята.
— Е, ето я и нея! Казвам ти, все повече заприличваш на майка си!
Нали се сещате, че някои хора се шегуват как говорели южняците? Ами сигурно имат предвид именно леля ми. Маги Мей, която е омъжена за брата на мама Маркъс, е от онези едновремешни южняшки красавици, барабар с разкошната бяла рокля, с която е дебютирала в обществото. И никога не ти позволява да забравиш това.
Тя ме прегръща силно и се опасявам, че ще се задуша в доста пищния й бюст.
— Бог да те благослови, скъпа. Чух, че са ти разбили сърцето. Амче туй момче няма акъл.
— А… благодаря, лельо Маги Мей.
Минавам из кухнята и само за минути получавам целувки по бузите, по челото и дори по устните (от леля Келси, която изобщо няма понятие за лично пространство). Плъзгам се на едно бар столче, докато лелите ми продължават да спорят коя точно плодова салата „Амброзия“ е най-хубава — на леля Келси, по класическата рецепта, или на леля Патрис, направена с компот — и коя да бъде сервирана на коледния обяд.