София Патрик ще бъдеш член на „Родът Лан-боулингстър“! Така че се издокарай и бъди готова в 18,00. Ще бъде неверужасно!
— Аз знам за кого ще гласувам! — вика леля Камил.
Чичо Сал се обръща към нея.
— Наистина ли?
Тя свива рамене.
— Ами това е толкова сладко, Сал. И ти го знаеш.
Прочитам три пъти надписа на дъската.
— Значи, ще е… боулинг среща? — питам аз.
— Да! И тъй като си в моя отбор, „Родът Лан-боулингстър“, ще трябва да си облечена подобаващо.
— Това нещо от „Игра на тронове“ ли е? — пита Чарли.
Изражението на Майкъл показва колко глупав е този въпрос.
Оливия започва да подскача.
— Искам и аз! Моля теееее! — скимти тя, после поглежда към чичо Сал. — Съжалявам. И твоето изглежда забавно.
— Е, няма място, но може да ти уредя нещо в другия отбор: „Не мога да повярвам, че влезе в улея“ — казва чичо Майкъл. — Ще трябва да се облечеш като от корица на любовен роман обаче.
Вече съм напълно объркана.
— Ама какво общо има улеят с романтичните корици?
Той ме поглежда смаян.
— Ами заради Фабио, онова момче от кориците на любовните романи, той е на всички опаковки на олио за тяло.[1]
Само дето не пъшка от възмущение в края на изречението.
— Запиши ме! — пищи Оливия.
— И как така си в боулинг отбор, като дори не живееш тук? — пита чичо Сал.
— Ами само защото не живея тук, не означава, че нямам приятели тук. Има едно нещо, наречено , където хората, които живеят надалече, поддържат връзка. Може би си чувал?
Чичо Сал извърта очи.
— Както и да е. И моята среща ще е забавна!
— Е, и двете звучат забавно! Но все пак ще трябва да гласуваме. — Баба застава пред дъската. — Вдигнете ръка, ако сте за готварската среща.
Разбира се, чичо Сал вдига ръка заедно с половината от децата му. Четирите дъщери на леля Келси също вдигат ръка, но съм почти сигурна, че нямат представа за какво гласуват.
— Вдигнете ръка, ако смятате, че трябва да отиде на боулинг!
Баба оглежда тълпата само за секунда-две, преди да каже:
— Добре, значи, гласуваме за боулинга.
Чарли вдига телефона си.
— Единодушие за боулинга.
Оливия става.
— Чичо Майкъл, искаш ли да ти помогна да й изберем кавалер? Защото май имам предложение.
Той клати глава.
— Не, уредено е!
Аз я дърпам за ръкава.
— Ти кого предлагаш?
Тя се навежда и шепне:
— Ами наблюдавах те. — Спира за секунда и после кима към задната врата. — И него наблюдавах.
Уес стои до задната врата. Вижда Чарли и тръгва към бара, сяда до него на столчето, което Банкс тъкмо е освободил. После се обръща към стаята и я оглежда. Когато очите му се спират на мен, ми се усмихва леко.
— Да, наблюдавам ви — казва отново Оливия.
Баба ни дава почивен ден, тъй като сме изморени от късното прибиране и трябва да напазаруваме. След като беше решено, че ще ходя на боулинг, Оливия извика Чарли, Уес, Греъм, Джейк и Сара. След трийсет минути се обадиха в боулинг залата и заявиха свой отбор. Имаше известна дискусия, но се спряха на тема от „Брилянтин“. Всички тръгваме към магазина за втора употреба, за да си намерим нещо подходящо. Момичетата сме в първата кола, момчетата след нас.
Вървим между закачалките, когато Уес и Чарли изникват от другата страна.
— Ей, здрасти — казва Оливия твърде високо.
Гледа към Уес, после към мен, после пак към Уес.
Никак не я бива в тези работи. Ама изобщо.
С Уес не сме се виждали след хокея. Той ми кима, когато срещам погледа му.
Усмихвам се и кимам в отговор.
— Е, вълнуваш ли се за боулинг вечерта?
— Да. Да си виждала някакво евтино черно кожено яке? — пита Уес.
— Защото ние сме готини типове — казва Чарли и започва да се кикоти.
Такъв дечко е.
— Аз ще ти помогна, Чарли. Ела тук — казва Оливия и го дърпа към мъжката секция в другия край на магазина. — Уес, ти гледаш „Игра на тронове“. Помогни на Соф да си намери нещо.
После ми смига.
О, определено не я бива.
— Не съм те виждала от два дни — казвам накрая, за да наруша неловкото мълчание.
Той кима.
— Да, беше малко откачено. Чарли ми каза какво е станало вчера с Марго и Ана. Радвам се, че са по-добре.
— Аз също. Беше много страшно.
Той кима.
— Каза ми също и за разговора между вас, когато си тръгнала с Грифин.
Смея се.
— Е, не беше от най-приятните!
— Да, предполагам — усмихва се той. — Но, Софи, сериозно, съжалявам, че сме те накарали да се чувстваш така, сякаш не сме те искали. Ако знаех какво си мислиш, щях да…
— Какво?
Господи, защо звуча така задъхана? Трябва да се стегна.
— Щях да ти покажа колко много искаме да си с нас.
Изчервявам се. Усещам го. Обръщам се и започвам да ровя из закачалките.
— Мисля, че ще се облека като Аря Старк, макар че трябва да съм от Ланистър.
Той се смее.
— На Майкъл ще му хареса. — И преди да кажа още нещо, добавя: — Явно най-сетне са те целунали.
Спирам. С гръб съм към него и се взирам в Оливия, която помага на Чарли да си намери яке, и се питам да се обърна или да не се обърна. Накрая събирам кураж.
— Да, нещо такова. Но не тази целувка исках.
Шокирана съм, че го изрекох. Той изглежда не по-малко изненадан.
— А как мина пътуването снощи?
— Ами то ми даде завършека, от който имах нужда.
Сега вече напълно се закопах.
Той кима отново и се усмихва леко.
— Радвам се. Изглеждаш щастлива.
Надявам се, че ще ми каже какво става между него и Лоръл, но не го прави.
— Уес, я виж това ще ти стане ли — вика Чарли от другия край на магазина.
Уес ме поглежда за последно и тръгва.
Оливия се примъква пак при мен.
— Може ли вече да поговорим за това? — пита ме тя.
И двете знаем, че става дума за Уес.
Свивам рамене и ровя из купчина обувки.
— Ами бях доста объркана тази седмица. Още ме болеше от раздялата с Грифин. И нямах представа дали и той мисли за мен. Притеснявах се, че е твърде рано да харесвам друг.
Оливия извърта очи.
— Първо на първо, Уес не е някакъв непознат, когото тепърва срещаш. Познаваш го цял живот. И през половината от този живот беше влюбена в него.
Отварям уста да отрека, но тя вдига ръка.
— Знам, че не направи нищо заради мен. И се чувствам виновна, че може би изгубихте толкова време, защото аз го харесвах за пет минути.
— Вероятно беше за добро — отговарям. — Бяхме на четиринайсет. И без това нямаше да изтрае дълго. Особено когато живеем в различни градове и учим в различни училища. Виж какво се случи с приятелството ни.
Тя се смръщва леко.
— Ще ми се да можех да върна времето.
Клатя глава.
— Вече всичко е наред. Само това има значение.
— Но сега моментът е подходящ. Вие сте почти на осемнайсет и двамата ще учите в един университет… нали смяташ да идеш в Луизианския? Нали наистина не искаш да отидеш някъде много далече?
Бутвам я шеговито по рамото.
— Луизианският беше първото училище на моята Вдъхновяваща дъска, затова смятам, че е силен претендент.
— Така… когато накрая признаеш, че искаш да учиш с нас, вие ще можете да живеете буквално в съседни сгради. А ние ще сме съквартирантки. И всичко ще е идеално.
— Не знам. Твърде странно е? Не, искам да кажа, че може да е странно. И може да не зависи само от мен. Той беше с Лоръл преди два дни.
— Или пък може да е страхотно. Но няма да разбереш, докато не рискуваш. И той беше с нея за половин час. Баба й и дядо й му купили подарък за Коледа, защото не са в течение, и той отиде с нея да го вземе. А после тя го върна у тях.