О…
После плащаме и излизаме от магазина. Оливия е с розови якета за нея и за Сара, а аз съм с най-близкото до одеждите на Аря Старк, което успях да намеря. След като прегледах изображения в Гугъл, реших да съм с вида й от по-късните епизоди и за щастие, намерих тъмен маслиненозелен прилепнал панталон и кафяво кожено яке. Трябва ми само меч.
С Оливия спираме до колата ми и Чарли тръгва към пикапа на Уес, но Уес остава при нас.
— Значи, ще се видим довечера — казва той.
— Да, аз ще съм онази с меча. — После клатя глава. — Добре де, може би няма да съм единствената с меч.
Той се смее.
— А аз ще съм онзи, който е съсипал чудесно яке от изкуствена кожа, като е написал с бяла боя на гърба „Готин тип“.
Уес е достатъчно близо и ако искам, мога да протегна ръка и да го докосна. Наистина искам да хвана ръката му.
Но не го правя и той не посяга към мен. И после си отива.
След като се качвам в колата, Оливия се смее:
— Вие двамата ще ме уморите.
В къщата на баба отново има тълпа, за да видят кой ще ме вземе за боулинг срещата. И залозите са доста високи, тъй като се прехвърлят и залозите от предишната вечер.
Не съм предполагала, че ще се отегча от ходене на срещи, но ето — случи се.
Момичетата и момчетата от петдесетте изглеждат доста добре и се опитвам да не се натъжавам, че нося меч, вместо лъскаво розово яке.
Чичо Рони се взира в квадратчетата за облози, поглежда ме за миг, после гледа квадратчетата.
— И коя точно си ти от онзи филм? — пита ме той.
— Облечена съм като Аря. Когато дойде ред да играя, ще повтарям отново и отново имената на момчетата от срещите тази седмица, както тя повтаря имената на хората, които иска да убие.
Чичо Рони вдига глава.
Аз му се усмихвам широко.
— Майтапя се!
Той бавно отстъпва от мен.
Чичо Майкъл лети надолу по стълбите. Поне вече не се чувствам не на място. Той изглежда точно като Джейми Ланистър, само че с черна, а не с руса коса. Има дори изкуствена „златна“ ръка.
— И как ще хвърляш топката с това чудо? — пита Чарли.
Макар Чарли да изглежда добре със зализана с брилянтин коса и бяла тениска под черното яке, аз съм сигурна, че завижда на костюма му. Когато бяхме малки, той се обличаше като пират цели четири години само заради меча.
Чичо Майкъл сваля изкуствената ръка и пак я слага.
— Не се тревожи за мен — казва той и ме оглежда от глава до пети. — Ние сме отборът на Лан-боулингстър! Не погледна ли снимките, които ти пратих?
Усмихвам се.
— Да, ама реших, че не се чувствам толкова като Церсей, колкото като Аря.
Той застава до отворената врата и оглежда улицата. Може би момчето няма да дойде, мисля си аз оптимистично.
След няколко минути чичо Майкъл вдига ръце и крещи: „Най-после!“, на едно момче, което върви по пътеката.
— Трябваше да обиколя квартала три пъти, докато намеря място за паркиране! — казва момчето. — Някой сигурно прави купон или нещо такова.
О, само почакай да видиш посрещането.
Той влиза в къщата и чичо Майкъл казва.
— Това е Джейсън Мур.
Джейсън се приближава. Протегнал е ръка и се усмихва широко… на Сара.
Преди да се усети какво й се случва, той стиска ръката й.
— Здрасти, приятно ми е да се запознаем!
Очите му направо светят, а и тя изглежда много очарована, макар и объркана. Ще ми се да мога да ги избутам през вратата и да ги пратя на срещата.
— Хм, и на мен, но аз съм Сара. Братовчедка съм на Софи.
Тя кима настрани. Тогава той откъсва поглед от нея и го плъзга към мен. И да, очите му угасват.
— О… — неволно казва той, пуска ръката на Сара и посяга към моята. — Софи. Приятно ми е.
Всички започват да шушукат. Чарли грабва листа със залозите и започва да ги променя. Чичо Майкъл изглежда паникьосан.
— Е, колко дълго ще продължи тази среща? — пита чичо Сал.
Чичо Майкъл клати глава.
— Не може да се каже.
Чичо Рони се навежда към чичо Сал и казва:
— Майкъл заложи на десет, десет и петнайсет.
— Е, хайде да вървим — казва чичо Майкъл и всички ни избутват към вратата.
Точно преди да изляза от къщата, се обръщам към Сара и оформям с устни: „Искаш ли да пътуваш с нас?“.
За част от секундата ми се струва, че обмисля въпроса, но накрая клати глава и шепне:
— Ще се видим там.
Може би баба не е единствената сватовница в това семейство.
С Джейсън и чичо Майкъл се качваме в колата на Джейсън. Не очаквах да пътуваме заедно, но на този етап от играта със срещите вече нищо не ме изненадва.
С Джейсън си говорим по пътя към боулинг залата и установявам, че е предпоследна година в гимназията на Оливия, Уес и Чарли. Учи медия и комуникации с Чарли и не спира да ми обяснява какви странни неща прави Чарли, за да ги забавлява.
Ще ми се да можех да кажа, че съм изненадана, но не съм.
Разбирам, че сме стигнали на правилното място, защото всички на паркинга са облечени с костюми.
— Не сме единственият отбор от „Игра на тронове“, нали? — питам чичо Майкъл.
— Не сме. Ето го рода Боулингтеон. — Той сочи група момчета, които вървят към вратата с черни кожени якета с картинки на „одран човек“ на гърбовете. — А там са „Господарите на Пинтърфел“. — Оглежда ме отново и добавя: — Ти май трябва да играеш за тях, облечена така. Има и отбор „Безименен“. Но ние бяхме първите!
Обръщам се към Джейсън и питам:
— Правил ли си го преди?
Още не знам откъде го познава чичо Майкъл.
— Не. Брат ми е в отбора на Майкъл и така разбрах за това. Но на живо е по-впечатляващо.
— Винаги ли сте с костюми, когато се събирате? — питам чичо Майкъл.
— Не, само в края на годишните игри.
Влизаме вътре и с Джейсън наемаме обувки. Само ние се нуждаем от тях. Всички други не само си имат свои, но явно притежават и собствени боулинг топки. И в повечето случаи те са с дизайни, отговарящи на техния отбор.
Сядаме един до друг и обуваме синьо-червените обувки, когато група полуголи типове влизат в залата. Сякаш срещу тях духа невидим вентилатор, защото косите им са някак развети назад.
— Оливия ще е съсипана, че не е в онзи отбор.
Джейсън се смее.
— Струва ми се, че ако лъщиш така от олио, ще ти е трудно да хвърляш топката.
И наистина лъщят. Буквално светят под флуоресцентните светлини.
Докато чичо Майкъл и съотборниците му програмират имената на всички на таблото над нас, ние с Джейсън зяпаме хората. На съседната писта има хора, облечени като свещеници и монахини — отборът им се казва „Светите търкалящи“. Освен това има и отбор „Спешно отделение“, с лекари с престилки, както и някакви здравеняци в отбор „Водопроводчици“.
Но най-интересни са „Междубоулингови войни“.
— Жалко, че не се обличат така през цялото време — казвам на Джейсън.
— Добре, вече всички сме тук, нека направим снимка на отбора — казва чичо Майкъл. Събира хората и ни кара да застанем в центъра. — Тъй като ние сме „Лан-боулингстър“, искам да видя арогантност и надменност. — Оглежда отново дрехите ми. — Или поне може всички да насочите мечовете си към предателката в центъра.
— Ха-ха — казвам аз.
След известна дискусия с Джейсън кръстосваме ръце на гърдите си и заставаме гръб до гръб, после извръщаме лица към жената, която снима. Тя е с тясна черна пола, бяла блуза и черни очила, а косата й е на кок.
— Тя от кой отбор е? — питам аз.
— От „Боулингтекарите“ — казва братът на Джейсън, Ханк. — Няма нищо по-секси от библиотекарка, която играе боулинг.
Тя прави няколко снимки, после чичо Майкъл ги качва в мрежата и тагва всеки от групата.
Телефонът ми веднага светва с нотификации и аз ги поглеждам. Първото, което виждам във фийда си, е снимка на Грифин и момиче, което е по-малко с година от нас. Казва се Сабрина. Седят един до друг на сгъваеми столчета пред лагерен огън.