— Имаме много да си говорим, Софи.
— Да, добре, че ни чакат няколко часа път.
Той се усмихва.
— Първата година в гимназията. Октомври. Лабиринтът в зловещия царевичак — казва той.
Кимам. Но нямам представа накъде бие.
— Ами… да?
— Помниш ли онази нощ?
Примигвам.
— Горе-долу.
Той ми се усмихва леко.
— Отидох там седмица по-рано и открих едно тайно местенце. Казах ти на първите три завоя да завиеш надясно.
— Помня. Реших, че ми казваш пряк път, но се загубих и се изплаших, че ще умра в този лабиринт. Ти си ме чакал?
Той кима.
— Повече от час. Щях да ти предложа да сме заедно. Но ти не се появи. Когато най-сетне се отказах, с Чарли вече си купувахте пуканки от лавката.
Ококорвам се.
— Нямах представа. Мислех си, че харесваш Оливия.
— А аз си мислех, че ти не харесваш мен. Онази нощ в лабиринта не беше първият път, когато се опитвах да ти кажа, че те харесвам. Но никога не ставаше, както съм го планирал.
— Наистина нямах представа.
Той се смее.
— Вече го знам, но тогава бях четиринайсетгодишен глупак и не знаех как да ти кажа, че те харесвам. После се опитах да се получи с Оливия, но и двамата разбрахме, че няма да стане.
Прехапвам устна и поглеждам към нея, но тя си говори с Дрю.
— И двете те харесвахме, но тя се закле, че те харесва повече, затова аз се оттеглих.
Той накланя глава напред и челото му почти се опира в моето.
— Значи, и двамата сме били четиринайсетгодишни глупаци.
— Явно.
— И едно последно признание — прошепва той. — Любимите ми сладки са онези с лайм, които ти правеше с баба си, и аз написах любовното писмо, когато бяхме в прогимназията.
— Ти си бил? — викам аз.
Чарли и Оливия се обръщат.
— Какво е бил? — пита Чарли.
— Той е написал любовното писмо. Онова, което си помислих, че е от Бен.
— О, човече, как си се прецакал — казва Чарли с искрено съжаление в гласа.
Уес ме поглежда.
— Така е.
До края на пътуването си разказваме за всичко, което сме пропуснали през последните години. Когато стигаме в Далас, това официално вече е най-хубавата ми среща.
Музикалният фестивал се провежда в огромен склад в центъра и до полунощ ще свирят шест групи. Танцуваме и пеем, ядем и разговаряме и не искам тази вечер да свършва.
Често виждаме Злите Джо и се опитваме да ги накараме да дойдат при нас, но не мисля, че скоро ще станем Великолепната шесторка. Все пак забелязвам, че Ейдън и Мери Джо отново са заедно. Надявам се, че този път ще се получи.
Седим до една от масите, разгорещени и изморени. Ранди трябва да ни вземе точно след полунощ, а Новата година ще настъпи скоро.
Започва бавна песен и Уес ме дърпа от стола. Танцуваме на музиката, ръцете му галят гърба ми.
Вокалът спира да пее и започва да отброява секундите. При всяко число Уес обсипва шията и бузите ми с целувки.
Когато вокалът крещи: „Едно“, Уес ме целува по устата. Устните му са меки и сладки, после целувката става по-дълбока, докато хората крещят: „Честита Нова година!“.
Групата започва да свири друга бавна песен и Уес ме притиска към себе си.
— Е, какво си обещаваш за тази година? — пита той.
Прегръщам го силно.
— Повече никакви слепи срещи.
Петък, 1 януари
Когато влизам в кухнята, минава обед.
— О, време беше.
Вдигам глава и хуквам към прегръдката на татко.
— Кога пристигнахте?
Той ме прегръща и разрошва косата ми.
— Снощи. След като ти си тръгнала за срещата си.
— Ето го моето момиче — казва мама, когато влиза в кухнята.
Прегръщаме се силно. Господи, толкова ми липсваха.
Татко кима към масата и казва:
— Седни. Искаш ли кафе?
— Да, благодаря.
— Е, разкажи ми за това — казва той, като сочи дъската със слепите срещи.
Мама сяда срещу мен и аз им разказвам всичко. Те знаят повечето неща благодарение на груповия чат и голямата уста на Марго, но мама казва, че било друго да го чуят от мен.
Разбира се, не им казвам всичко за срещата с автокиното.
— О, била си доста заета — казва мама. — А как се чувстваш сега? Още ли ти е тъжно заради Грифин? Клатя глава.
— Всъщност не. Беше за добро. Той просто го е разбрал преди мен.
Татко отпива от кафето си и го оставя внимателно на масата.
— А какво става с Уес? Баба ти каза, че си избрала него снощи.
Изчервявам се.
— Ами той ми е приятел от много време, а сега ще разберем дали има нещо повече.
Той извива вежди.
— Не твърде много повече, надявам се!
— Татко, стига!
Задната врата се отваря и Уес влиза. Косата му стърчи нагоре и още е със същата риза от снощи.
— Добро утро — поздравява и ни маха. — Как са Марто и Ана?
Мама му разказва, но той стои до вратата, близо до стената с дъската за съобщения.
— Искаш ли кафе? — питам аз.
Той клати глава.
— Не, дойдох само да свърша нещо.
Грабва парцала от кухненския плот и изтрива кодираното съобщение на баба от вчера. Взема маркера и пише:
Новогодишно меню
Зелебогатство
Шарени бобчета = късмет
Вечеря у съседите в 18,00
(Но искам да се видим доста преди това.)
(Само първо да се изкъпя.)
И се обръща. Очевидно е, че се притеснява от родителите ми, но ми смига и казва:
— Да се видим след час?
Кимам и скривам усмивката си зад чашата с кафе, после той изчезва.
— О, това е много сладко — казва мама.
— А родителите му ще си бъдат ли у дома? — пита татко.
Ставам от масата и ги целувам по бузите.
— Отивам да се изкъпя. Обичам ви.
Точно преди да изляза от стаята, мама казва:
— Изглеждаш много щастлива, Соф. Усмихвам се до уши.
— Така е.
Плачът на Ана изпълва колата ми през блутута и едва чувам какво ми казва Марго.
— Какво? — повтарям за трети път.
Следва някакво шумолене, после силно мляскане.
— Добре, съжалявам — казва тя в настъпилата прекрасна тишина. — Тя се държи, сякаш умира от глад, а пък я накърмих само преди час. Сигурно просто е лакомо малко момиченце.
— Уф, Марго. Нямам нужда от тези подробности.
На магистралата съм, на път за Шривпорт, както всеки петък от три месеца. С Марго още си пишем постоянно и слава богу, сега ми изпраща само снимки на красивата ми племенница, която е пухкава като бухтичка. Трудно е да повярваш, че е същото онова миниатюрно човече, което тежеше два килограма и двеста грама.
Но сега ни е паднало да се наприказваме. Цели трийсет минути, с прекъсване само да храни Ана.
— Значи, ще дойдеш следващия уикенд? — пита ме тя.
— Да, мама ми позволи да си тръгна по-рано от училище, затова ще бъдем при вас преди вечеря.
— Добре, нямаме търпение да ви видим. А дрешките, които изпрати за Ана, са прекрасни. Обаче тя расте толкова бързо, че вероятно ще й станат малки след месец.
— Това ми дава повод да й купя още нещо.
Говорим си, докато не спирам пред къщата на баба.
— Е, пристигнах. Ще ти пиша по-късно.
— Забавлявай се и ми изпращай снимки, за да знам какво правиш — казва Марго, преди да затвори.
Тези десет дни, които прекарах тук по Коледа, промениха всичко. Осъзнах, че имам нужда от семейството си… и от сладкото съседско момче… в живота си, затова идвам всеки петък вечер и работя с Уес, Оливия и Чарли в магазина всяка събота. И почти винаги Оливия, Чарли и Уес идват с мен в Миндън в събота вечерта и се събираме с Ади и другите ми приятели.
Каквото и да е онова между мен и Уес, нямам име за него. Той не ми е гадже и аз не съм му гадже. Ние сме най-добри приятели, които се целуват. Много.