Аз съм твърдо в лагера на противниците на тази салата, но не споделям мнението си.
Леля Маги Мей има две двойки близнаци — две дъщери, които са горе-долу на моята възраст, и двама синове — които са доста по-малки. Близначките, Мери Джо и Джо Лин, ми махат смутено от другия край на кухнята и аз също им отвръщам със смутено помахване. Когато бяха по-малки, почти всичките им дрехи бяха еднакви, ако не се брои монограмът. Дори сега, на осемнайсет, пак са горе-долу така. Нелепо е. С година по-големи са от Оливия, Чарли и мен, но всички сме в последния клас на гимназията. Чарли ги нарича Злите Джо, откакто бяхме на дванайсет, защото го заключиха извън апартамента, в който бяхме отседнали във Флорида, само по боксерки с герои от „Междузвездни войни“.
Всъщност той отдавна би трябвало да спре да ги носи. Ами… бяха доста малки. И тесни. Няколко тийнейджърки, с които бе флиртувал цяла седмица, го видяха и като че ли не бяха виждали нищо по-смешно през живота си. До края на седмицата се кикотеха всеки път, когато Чарли припареше до тях.
Така и не го преодоля.
Леля Лиза, близначката на мама, и синът й Джейк също са тук.
— Мила Соф! Толкова се радвам да те видя!
Леля Лиза толкова прилича на мама, че едва не се разревавам отново, когато я виждам.
— И аз се радвам да те видя. — Прегръщам я по-дълго от обичайното. Тя дори мирише като мама. — Къде е Оливия?
— Вече е в магазина — казва тя. — Чух, че мама те е вербувала като доброволка там през ваканцията.
— Ами естествено — отвърнах с усмивка.
Джейк ме побутва и казва:
— Ей, момиче, изглеждаш отврат.
Леля Лиза го плясва по тила.
— Джейк, не се дръж така.
Той се хили, докато се отдалечава в търсене на място до масата. Счупил си е крака, докато е правил нещо глупаво и вероятно свързано с височини и перчене в къщата на братството си в Луизианския щатски университет, и сега е с онези специални ботуши.
Чарли се промъква през тълпата към мен и аз скачам ухилена от столчето си, когато се приближава. Не съм го виждала от цяла вечност. Колебае се около секунда, преди да ме награби в силна прегръдка. Малко се стъписвам от колебанието му, но ръцете ми веднага го обгръщат и най-сетне се чувствам по-добре.
— Как си? Баба каза какво е станало с Грифин — казва той, когато най-сетне го пускам.
Разбира се, че ще му каже. Тя сигурно вече е раздрънкала на всички.
— Да. Добре съм.
Той сяда на столчето до мен.
— А ако не броим проблема с гаджето, как си иначе?
Свивам рамене.
— Ами добре май. Заета. А ти?
Той кима.
— И аз така, добре и зает.
После замълчава и аз започвам да ровя из ума си, чудя се какво да го попитам сега. Ха, откога разговорите с Чарли станаха толкова трудни?
Преди обаче да измисля нещо, той казва:
— Е, смятаме да излезем след семейната вечеря довечера, ако си още тук.
Преглъщам твърде много кафе и се закашлям, когато горещата течност влиза в кривото ми гърло.
— Семейна вечеря? — питам задавено.
Ако се е разчуло, че гаджето ми иска да ме зареже, не съм сигурна, че ще мога да се изправя пред толкова съжалителни погледи.
Чарли се усмихва.
— Ами нали знаеш. Не се иска много баба да събере всички, а твоето посещение определено привлече още народ. Можем да отидем у Уес след това, за да се отървем от тълпата.
Уес живее в съседната къща и е по-скоро като брат на Чарли, а не приятел, предимно защото Чарли прекара половината си детство у тях. Родителите на Чарли се запознали, когато работели за „Лекари без граници“ във Филипините, откъдето всъщност е леля Аийн, и все още работят като доброволци, когато има нужда от тях. Чарли и Сара остават при баба, когато родителите им са в чужбина. Което означава, че Чарли почти винаги се озовава у Уес.
— Ще накараме и Оливия да дойде — казва той. — Великолепната четворка… точно като едно време.
Нервна тръпка преминава през мен, но казвам:
— Разбира се! Звучи забавно.
Чарли се усмихва и грабва един мъфин. После излиза, преди да съм размислила.
Баба слага парче киш пред мен и ме прегръща.
— По-добре ли си днес? — шепне ми.
Кимам, докато пълни чашата ми с кафе.
— Ще тръгнем за магазина след час, става ли?
— Добре.
И без това нямам какво друго да правя сега.
Магазинът е просто стара къща в квартал, който става все по-комерсиален с годините. Повечето търговци решиха да съборят къщите и да построят нови, но баба и дядо запазиха тази сладка синя къщичка същата като едно време. Целият двор отзад вече е оранжерия, а къщата е претъпкана с градинарски стоки, статуйки и други декорации. И това й придава много уютен вид, което определено има ефект.
Когато бяхме малки, си играехме на криеница в оранжерията и помагахме в засаждането на цветята в лехите. Вълна от носталгия едва не ме поваля, когато тръгвам по алеята.
Преди да изчезне през страничната порта към задния двор, баба ми кима към предната веранда.
— Оливия трябва вече да е вътре. Ще й помагаш ли на щанда днес?
Кимам и спирам пред широките стъпала, които водят към верандата. Има червени коледни звезди на всяко стъпало и огромен венец от зеленина виси на входната врата, с голяма червена панделка. Пламъчетата в газените фенери от двете страни на вратата примигват и танцуват и мога да се закълна, че усещам аромат на сладкиш с джинджифил.
Голяма част от мен не иска да влезе през тази врата, колкото и празнична да изглежда. Отдавна не съм оставала насаме с Оливия и внезапно се притеснявам.
Поемам дълбоко дъх и отварям вратата. Оливия тъкмо носи огромен чувал с почва към старата очукана дървена маса в ъгъла. Май пресажда някакъв розмарин в декоративни саксии.
— Здрасти! — казвам.
Сигурно я стряскам, защото тя изпуска чувала и около нас се вдига облак прах. Едва сега осъзнавам колко ми е липсвала и неохотата ми напълно се стопява. Посягам напред и я прегръщам, притискам я към себе си.
Също като Чарли и тя се колебае, преди да отвърне на прегръдката.
— Соф — казва до ухото ми. — Какво правиш тук?
Отдръпвам се и се взирам в лицето й. И двете кашляме, а аз размахвам ръце, за да прочистя малко въздуха.
— Ами ще остана при баба, докато нашите са при Марго. Изненадана съм, че майка ти не ти е казала.
Тя кима.
— Каза ми. Просто не очаквах да те видя
— Наред ли е всичко? — питам.
Значи, все пак между нас има някакво смущение.
Тя изглежда, сякаш е на път да каже нещо, но спира, когато чува баба да стене: „О, за бога!“. Гледа ту нас, ту пръстта по пода.
— Не стойте така и не се зяпайте. Хващайте метлите.
И двете внезапно се задействаме.
Почти мръква, когато си тръгвам от разсадника с Оливия. Всяка къща, покрай която минаваме, е украсена с коледни лампички и има много трафик — хората пазаруват или са тръгнали към някое празнично парти.
— Готова ли си да говориш за това? — пита ме Оливия, докато шофира.
За секунда си мисля, че има предвид странното смущение между нас, но после тя добавя:
— Кажи ми какво стана с Грифин.
Кривя лице. Цял ден работихме усилено и баба се оказа права — имах нужда да се разсея някак от мислите за него. А сега съм принудена да превъртя отново всичко в главата си.
— Ами появих се на онова парти.
Започвам да човъркам кожичката около нокътя на палеца си и отново разказвам цялата история. Не става по-лесно, колкото и пъти да я повтарям. И ако ми е трудно да я кажа на Оливия, то завръщането в училище ще е много по-неприятно. Ще е нужно коледно чудо, за да стане нашето скъсване стара новина, когато отново тръгна по коридорите без Грифин.
— О, Софи. Толкова съжалявам — казва Оливия. — Той наистина ли каза, че не си забавна?