По тона на гласа й усещам, че е изненадана не по-малко от мен.
Отвръщам със стон:
— Ами това имаше предвид.
Тя се мръщи.
— Софи, която познавах, беше супер забавна. той е проблемът.
Рязко обръщам глава към нея при думите: „Софи, която познавах“. Какво иска да каже? Но преди да попитам, тя продължава:
— Е, вече си тук и няма да позволим на Грифин да ни развали настроението. Ще си намерим забавления, също като едно време. Ще има хиляди партита тази ваканция.
Кимам, но някак не съм възторжена от мисълта за шумен купон, където не познавам почти никого.
Стигаме пред къщата на баба и дядо. Алеята и половината пресечка е пълна с коли, затова Оливия продължава надолу по улицата, за да търси място.
— ще те питат за Грифин. В това семейство новините се разпространяват твърде бързо. Баба казва на някого, а после сякаш се активира цяла телефонна централа и до час всички знаят всичко.
— Знам. Те знаеха още тази сутрин на закуска. А майка ти вече е осведомила моята майка.
Телефонът ми е още в чекмеджето в стаята ми, но мама успя да ме открие в разсадника. Това не беше разговор, който искам да водя. Е, поне тя ме съжаляваше толкова много, че дори не спомена за отклонението ми снощи. И нямаше как да не се засмея, когато чух Марго на заден план да крещи:
— Кажи й, че й изпратих още снимки!
— Не позволявай на леля Маги Мей да ти приказва глупости — казва Оливия. — Тя ще използва всеки повод да ти говори как гаджето на Мери Джо го искат и в Луизианския, и в Алабама и как гаджето на Джо Лин тъкмо получил писмо, че го приемат по-рано в Тексаския.
— Трудно ми е да повярвам, че някой ще излиза със Злите Джо.
— Точно това повтаря и Чарли.
Оливия изключва двигателя и се втренчваме в къщата.
— Готова ли си за това? — пита тя.
— По-готова няма да стана.
Когато влизам вътре, ни посреща истински хаос.
Малките братовчеди летят по коридорите със скутери, скейтбордове или качени на гърбовете си.
— Здрасти, Софи! Здрасти, Оливия! — звънтят детски гласчета покрай нас.
Последният дребосък, който прелита, е най-малкият от братовчедите, Уеб. Той хвърчи по коридора със скутера си, с черни гащи и тениска със Супермен.
— Уеб — казвам. — Май си си изгубил панталонките.
Оливия махва с ръка.
— Ами той е в такава, антипанталонна фаза. Отказва да ги облича вкъщи. Във всяка къща.
Дядо и неколцина от чичовците са паркирани пред телевизора и спорят за мача. Навеждам се да целуна дядо по бузата. Чарли и един от другите ми братовчеди, Греъм, го измъкнаха от разсадника, за да идат на риба този следобед, докато баба бе заета в оранжерията.
— Колко риба хванахте? — шепна.
Той се смее и разрошва косата ми.
— Пет парчета, ама не казвай на баба си.
Разбира се, именно тя е накарала Чарли и Греъм да го отвлекат, когато е усетила, че дядо има нужда от почивка.
— Ето ги и моите момичета — вика баба, когато влизаме в кухнята. Стои пред фурната и си е сложила престилката с „Чао на всички“. Изглежда поръсена с брашно. — Защо не сложите масата? Почти сме готови.
Оливия грабва подложките и аз я следвам с чиниите.
— Софи — вика леля Камил. Тя е до плота, при баба, и поръсва салатата с кротони. — Какво е станало с гаджето ти? И коя е тая Пейдж? Да не те мами с нея?
Оливия ме поглежда през рамо и върти очи. …
— Няма никаква Пейдж. Той говореше с приятеля си Паркър — отговарям.
Леля Келси, която държи по една дъщеря във всяка ръка, а трета се е вкопчила в крака й, докуцуква в стаята. Обикновено за нея са закачени четири малки момиченца, затова оглеждам непосредствената околност за липсващото.
— Къде е Бърди? — питам я.
Леля Келси прави бързо преброяване и като че ли едва сега забелязва, че една от малките липсва. Извърта очи и вика на съпруга си:
— Уил? Бърди при теб ли е?
Отвръща й приглушено „да“.
Тя клати глава и влиза навътре в стаята.
— Не мога да повярвам, че е скъсал с теб — казва, преди да остави закачените за нея деца едно по едно на високите столчета, подредени до стената.
— Мисля, че престъплението му е по-скоро „Намерение за късане“, Келси — добавя баба.
Проблемът с разваления телефон е, че много подробности се объркват.
Леля Маги Мей сумти.
— Е, аз никога не съм го харесвала. Веднага се разбира, че не е читав, още кат’ го погледнеш в очите. Не е като гаджето на Мери Джо. Луизианският и Алабама просто си умират да го докопат. Надявам се, че ще избере Луизиана; не мога да викам за Алабама, дори бъдещият ми зет да е куотърбек там.
Оливия се преструва, че ще повърне.
— Ама не мислеше, че Грифин е толкова лош, когато ти помогна да си смениш гумата миналото лято — казва чичо Сал.
— Ха. Че как няма да помогне. Длъжен е… стоеше точно там. А и само се опитваше да се докара пред гаджето на Джо Лин, който получи пълна стипендия за Тексас и ще учи за инженер.
Чарли, Греъм и по-голямата сестра на Греъм, Хана, се смеят в другия край на стаята, където тъкмо слагат още една маса и столове. Греъм е на възрастта на брата на Оливия, Джейк, и двамата учат в Луизианския. Честно казано, изненадана съм, че и той не е със строшен крак, защото, ако Джейк прави някаква пълна щуротия, той винаги участва.
Сестрата на Чарли, Сара, влиза, понесла огромна кошница с подаръци. Дългата й черна коса стига почти до кръста й, бузите й са изгубили детската си пухкавост и вече е с няколко сантиметра по-висока, отколкото я помня. Шокиращо е да видя как се е променила от последната ни среща.
— Бабо, това беше оставено на верандата — казва Сара и слага кошницата на плота.
— О, колко хубаво — казва баба, докато чете картичката. — От семейство Детлоф отсреща е.
— Сара кога е пораснала толкова? И откога изглежда така разкошно? — питам Оливия.
— Ами порасна доста през последните няколко месеца. Чарли много доволен, защото сега всички момчета в училище я зяпат — отговаря тя. — А и стана кралица на бала на прогимназията през октомври!
— Така ли? А аз защо не знам?
— Ами нямам представа — свива рамене Оливия. — Сигурно защото не идваш често напоследък.
Вратата на кухнята се затръшва и всички се обръщаме, когато леля Патрис, чичо Рони, Денвър и Далас влизат с еднакви пуловери — и то не от симпатичните. Срещам погледа на Денвър и кимам към пуловера. Той сочи майка си и клати глава. Не мога да сдържа смеха си. Горките деца, нямат никакъв шанс, особено когато леля Патрис разправя на всички, че са кръстили синовете си на градовете, в които са заченати.
Бляк.
Леля Лиза ме прегръща.
— Е, аз го харесвах. Но ми е гадно, че нещата са приключили така — ти заслужаваш нещо по-добро.
Няма начин да изкарам до края на тази вечеря.
— Не се тревожете за Софи. Всичко съм измислила — казва баба и стаята внезапно притихва.
— О, не, това не звучи добре — шепна под нос.
— Мамо, какво кроиш пак? — пита леля Лиза.
Баба се опитва да не изглежда засегната, но всички знаем, че обича да се бърка в чуждите работи.
— Е, когато животът ти поднесе лимони, веднага се качваш пак на седлото.
— Не съм сигурен, че поговорката беше такава — казва Греъм.
— Тя просто има нужда да излезе на среща, нали се сещате, за да се поразсее от проблемите си — добавя баба.
Леля Маги Мей изглежда доста заинтригувана от посоката на този разговор.
— С момичетата познаваме няколко свободни момчета на нейната възраст.
Чичо Сал веднага вдига глава.
— След като ще я сватосваме, и аз се сещам за едно свястно момче.
— О! О! — пищи леля Патрис. — Имам идея! Нека всеки от нас й избере някого! Ето вече се сещам за…