Дядо е до масата, чете вестник и отпива кафе.
— Добро утро, добре ли спа?
— Да, дядо. Къде са всички?
Къщата е необичайно тиха… не че се оплаквам.
— Баба ти отиде на църква и слава богу, още никой не се е появил. Оливия отиде да си вземе дрехи. Каза да ти кажа, че ще се върне скоро.
Поглеждам към дъската на стената с графика, който баба направи. Името на Оливия е записано най-отгоре и после с нейния почерк е добавено:
Светлинен фестивал — Начиточис
Бъди готова в 14,00.
Облечи се топло, защото, скъпа, навън е студ!
Усмихвам се на последното изречение. Температурата падна малко този уикенд и слава богу, наистина започна да се усеща като Коледа.
Освен това забелязвам, че името на чичо Сал е задраскано от графика и чичо Майкъл е написал своето с главни букви до него.
Дядо забелязва, че гледам календара.
— Ходила ли си на този фестивал? — Когато поклащам глава, лицето му се озарява от усмивка. — Много ще ти хареса. А и Оливия ще ти избере някое хубаво момче. Сигурно ще изкараш чудесен ден.
Наливам си кафе и пълня неговата чаша.
— Не мислиш ли, че това със слепите срещи е странно? Все пак кой прави така?
Сядам на стола до него.
Той се смее.
— Ами точно такова нещо бих очаквал от баба ти. Тя е голяма романтичка. И все иска всички около нея да са щастливи. Сърцето й беше разбито като твоето, когато те откри на предните стълби.
Преглъщам буцата в гърлото си и се взирам през прозореца на кухнята.
— Казвал ли съм ти как се запознахме с баба ти? — пита дядо.
Казвал ми е. Всъщност съм чувала тази история толкова пъти, че мога да я разкажа по-добре и от него.
Усмихвам се и го поглеждам.
— Не, сър. — Той знае, че я знам, но обича да я разказва толкова много, колкото аз обичам да я чувам.
Обляга се на стола и очите му сякаш губят фокус, като че ли се връща назад във времето.
— Беше на Деня на свети Валентин. Трябваше да водя едно момиче на вечеря и после на кино. Даваха „Бандата на Оушън“… Ама говоря за оригиналния, не за онзи с Клуни. Момичето… о, как й беше името…
Луиз.
Щрака с пръсти няколко пъти.
— Луиз! — Изглежда доволен, че си е спомнил тази подробност. — Ами Луиз се разболя от грип същата сутрин. Не се притеснявах, че ще пропусна вечерята. Всъщност се зарадвах, че ще спестя парите. Но пък исках да гледам този филм от седмици. Затова реших да отида сам.
О, най-обичам тази част.
— Затова си взех пуканки и си намерих едно тихо местенце отзад. И тогава го чух. Тихо подсмърчане. Беше тъмно в киното, но съм израснал с три сестри, така че добре познавам този звук. Момиче плачеше. И беше някъде наблизо, само през няколко седалки.
Баба.
Дядо изправя гръб на стола.
— Ами много ми домъчня за нея. Защо едно момиче ще плаче в киното в Деня на свети Валентин?
Той замълчава, чака да отговоря.
Свивам рамене, сякаш не знам.
— Ами аз я попитах. Бяха й вързали тенекия. Ама кой прави такова нещо? И то на Свети Валентин! Предложих й да си хапне от моите пуканки и говорихме през целия филм, без нито веднъж да погледнем към екрана. Оттогава сме заедно. — Дядо приглажда косата ми назад. — Ако баба ти не беше в онова кино с разбито сърце, можеше никога да не се срещнем. Просто се забавлявай с всичко това и кой знае, може да се изненадаш.
Не очаквам да срещна любовта на живота си, но пък може би, може би това ще ми помогне да излекувам онова, което Грифин разби.
— Ще се опитам, дядо.
Оливия си слага червило пред огледалото във фоайето, докато аз крача насам-натам. Момчетата трябва да дойдат след по-малко от десет минути, а аз съм супер нервна.
Дядо е в креслото си в предната стая и гледа мача на „Светците“, докато баба преподрежда идеално подредените цветя във вазата на масичката до входната врата. Знам, че просто си търси извинение да е близо до вратата, за да не я изпревари някой.
Кухненската врата се отваря и аз подскачам от звука. Чувам: „Ехо? Има ли някой“, после леля Лиза и чичо Брус влизат в предния коридор.
— Ето къде си! — казва леля Лиза. — Решихме да дойдем да видим как са нещата.
— Мама цял ден се опитва да ме накара да й кажа кого съм избрала за теб, но устата ми е запечатана.
Оливия млясва с прясно начервените си устни пред огледалото.
— Е, добре де, любопитни сме. Дори казах на Айлин, че ще дойда тук и после ще й се обадя да й кажа подробности. А Бил накара Брус да обещае, че ще се погрижи срещата на Соф да мине добре.
Извъртам очи. Не съм изненадана, че родителите ми изпращат шпиони да проверят как са нещата.
И тогава чуваме пак вратата. Чарли и Сара нахлуват в коридора, задъхани.
— Казах ти, че няма да ги изтървем — заявява Сара, после перва Чарли по ръката. Обръща се към нас. — Той ме накара да тичаме чак дотук.
— О, радвам се, че сложих печеното по-рано! След като момичетата излязат, ще вечеряме — казва баба.
— Ама наистина нямаме нужда от публика — казвам аз, после поглеждам умолително към Оливия.
— Да, ще изкарате ангелите на момчето, ако толкова народ виси пред вратата.
На вратата се звъни и този път всички подскачаме. Няма начин някой да напусне коридора сега, когато момчетата са от другата страна на вратата.
Точно преди баба да отвори, чичо Майкъл търчи надолу по стълбите.
— Чакай! Нека сляза, преди да отвориш вратата!
И разбира се, тя чака.
Слава богу, Оливия хваща ръката ми в секундата, в която вратата се отваря, и излитаме навън. Момчетата, които стоят отпред, отскачат рязко назад.
— До скоро — вика Оливия на роднините ни.
Дърпа ме към колата, която чака до тротоара. За щастие, момчетата ни настигат и са точно зад нас.
Срещала съм гаджето на Оливия, Дрю, няколко пъти, но едва когато сядам на предната седалка, успявам да огледам моя кавалер. Той е сладък. Облечен е с футболна тениска от гимназията и протрити джинси. Изглежда готин по някакъв отпуснат и небрежен начин.
— Здравей, аз съм Сет Уитман.
Усмихвам се.
— Здравей, аз съм Софи Патрик.
Оливия и Дрю се качват отзад, Сет пали колата, но не потегля. Поглежда назад към къщата, където всички стоят на стълбите. И махат.
Той също им маха, докато аз се облягам в седалката и стена.
Сет се обръща с решително изражение към мен.
— Ще те помоля да направиш нещо, но искам да го приемеш много сериозно.
Усещам как очите ми се отварят широко.
— Какво? — питам.
После горната му устна потрепва.
— Ти си диджеят. — Подава ми дълъг кабел, който е включен в стереото на колата. — Имаме почти час път, а пътуването е приятно само с хубава музика. Е, готова ли си да приемеш предизвикателството?
— Да!
Включвам кабела в телефона си и започвам да превъртам из плейлистата си. Внезапно усещам някакво напрежение. Макар че той просто се шегува, първата песен трябва да е направо трепач.
Пръстът ми се застоява над “ на Бруно Марс. Поемам си дълбоко дъх и докосвам екрана. Минават няколко секунди, преди всички в колата да познаят песента.
Сет откъсва поглед от пътя и ме дарява със съвършена усмивка.
— Тази е хубава.
Усмихвам се.
— Така е.
Оказва се, че да съм диджей е по-приятно, отколкото съм предполагала, и много ми харесва да виждам израженията им, когато прескачам от Бионсе през Том Пети към Ники Минаж и Бон Джоуви. С Оливия пеем с цяло гърло. Ако се съди по тихия смях на момчетата, звучим като давещи се котки, но не ми пука.
Няма как да попреча на Грифин да изскача в мислите ми твърде често, но едва ли ще се случи при такава музика. Той обича кънтри и не позволява на никого да пуска друго.