Дашиъл Хамет
Десетата улика
— Господин Леополд Гантворт не е вкъщи — каза прислужникът, който отвори вратата, — но синът му, господин Чарлс, е тук и може да говорите с него, ако желаете.
— Не, имах уговорена среща с господин Леополд Гантворт за девет или малко след това. Сега е точно девет. Сигурно ще се върне всеки момент. Ще почакам.
— Моля, сър.
Той се дръпна от вратата, за да вляза, пое палтото и шапката ми, заведе ме до библиотеката на Гантворт на втория етаж и ме остави там. Взех списание от купчината върху масата, придърпах до себе си пепелник и се настаних удобно.
Мина повече от час. Захвърлих списанието и започнах да ставам нетърпелив. Мина още един час и вече не ме свърташе на едно място.
Някъде долу часовник започна да отброява единайсет и в стаята влезе млад мъж на двайсет и пет или двайсет и шест, висок и строен, с невероятно бяла кожа и с много тъмни очи и коса.
— Баща ми още не се е прибрал — осведоми ме той. — Жалко, че трябваше да чакате толкова. Мога ли да ви помогна с нещо? Казвам се Чарлс Гантворт.
— Не, благодаря — надигнах се от стола, приемайки учтивото отпращане. — Ще го потърся утре.
— Съжалявам — промърмори той и заедно тръгнахме към вратата.
Вече бяхме излезли в антрето, когато в дъното на библиотеката иззвъня телефонът. Чарлс се върна да вдигне слушалката, а аз останах на прага.
Той разговаряше с гръб към мен.
— Да. Да, да! — После почти извика: — Какво? Да, да — повтори той едва чуто.
Обърна се към мен с посърнало и измъчено лице, с ококорени от ужас очи и зяпнала уста, слушалката още беше в ръката му.
— Баща ми е мъртъв — изпъшка. — Убили са го.
— Къде? Как?
— Не знам. Обадиха се от полицията. Искат веднага да отида.
Той поизпъна рамене и започна да се свестява. Остави слушалката и лицето му сякаш се отпусна.
— Извинете, но трябва…
— Господин Гантворт — прекъснах го, — аз съм от детективската агенция „Континентъл“. Вашият баща се обадил днес следобед и поискал тази вечер да му изпратят детектив. Казал, че нещо застрашава живота му. До договор не се стигна, освен ако вие…
— Разбира се! Наемам ви! Ако полицията още не е заловила убиеца, искам да направите всичко възможно да го хванете.
— Добре! Да вървим в участъка.
По пътя и двамата не обелихме дума. Гантворт караше колата си с бясна скорост през града, надвесен над волана. Трябваше да изясним някои въпроси, но при такова шофиране и най-малкото отклоняване на вниманието му можеше да ни коства живота. Затова не го закачах и си мълчах.
Пет-шест цивилни ченгета ни чакаха пред следствения отдел. Разследването водеше О’Гар, сержант, с куршумовидна глава, който се обличаше като селските пристави по филмите, носеше черна шапка с широка периферия и всичко останало, но това не означаваше, че не го бива. Случвало се бе два-три пъти да работим заедно и се разбирахме прекрасно.
Заведе ни в една тясна канцелария до заседателната зала. Там върху едно бюро бяха поставени десетина предмета.
— Искам внимателно да разгледате тези неща — обърна се сержантът към Гантворт — и да посочите кои са на баща ви.
— А той къде е?
— Първо да свършим с това — настоя О’Гар, — после ще го видите.
Докато Чарлс Гантворт отделяше вещите, и аз им хвърлих едно око. Празна кутийка за бижута, бележник, три писма в разкъсани пликове, адресирани до покойния, някакви други документи, връзка ключове, писалка, две бели ленени носни кърпи, два патрона за пистолет, златен часовник със златен нож и златен молив, закачени за него на златно-платинена верижка, два черни кожени портфейла, единият — чисто нов, а другият — съвсем износен, пари — банкноти и монети, и малка портативна пишеща машина, поизкривена и оплескана с кръв и косми. Някои от другите неща също бяха изцапани с кръв, други — не.
Гантворт отдели часовника с ножа и молива, ключовете, писалката, бележника, носните кърпи, писмата и другите документи и по-опърпания портфейл.
— Тези бяха на баща ми — каза ни той. — Другите не съм ги виждал. За парите не мога да кажа, разбира се, не знам колко е носил.
— Сигурен ли сте, че нищо от останалите неща не е било на баща ви? — попита го О’Гар.
— Така мисля, но не съм сигурен. Уипъл знае по-добре. — Обърна се към мен. — Мъжът, който ви отвори тази вечер. Той се грижеше за баща ми и със сигурност може да каже дали някоя от тези вещи е била негова, или не.
Един от детективите отиде да се обади по телефона на Уипъл да дойде веднага. Разпита поех аз.
— Липсва ли нещо, което баща ви обикновено носеше у себе си? Нещо ценно?
— Не мисля. Всичко, което би взел, като че ли е тук.
— В колко часа излезе от къщи?