— Да тръгвам ли? — попита Люк.
— Не, не, стой. Няма да отнеме много време.
Люк слушаше половината от разговора, докато Юг най-сетне затвори и въздъхна.
— Винаги се случва по нещо. Снощи са разбили работилницата ми. Пазачът бил пребит. В момента е в болница с пукнат череп. Обърнали са наопаки всичко.
— Откраднали ли са нещо?
— Нищо. Онези идиоти сигурно дори не са знаели, че реставрираме книги. От какво се интересува най-малко един невеж разбойник? От книги. А точно това са намерили. Книги в изобилие. Поезия, право… Но са оставили след себе си пълна каша.
Люк изрази съчувствие към приятеля си, който явно живееше в голям стрес, но накрая вдигна длани нагоре и каза:
— Е? Каква е работата? Какво е толкова важно, че трябваше да зарежа всичко и да си домъкна задника в Париж?
— Трябва ми мозъкът ти.
— За какво?
— За това.
Юг отиде до бюфета и извади малък пакет, увит в муселин. Двамата седнаха на дивана. Юг разчисти масичката за кафе и с нарочно бавни движения разви книгата. Кожата изглеждаше по-червена и бляскава от деня, когато я беше видял за първи път в манастира. Светецът с ореола на корицата беше някак по-триизмерен. Сребърните розетки, ъглите, ръбовете и закопчалките блестяха почти като нови. И естествено, сега книгата бе много по-лека и абсолютно суха.
— Получих това преди няколко седмици. Беше поела много вода, но хората ми се справиха.
— Добре…
— Книгата е от Дордон, Перигор Ноар, от твоята ловна територия.
Люк леко повдигна вежди.
— Някога да си чувал за селце на име Руак?
— На река Везер, нали? Обикалял съм веднъж-дваж района.
Юг разказа за манастира и пожара, като не пропускаше да вмъкне по някой и друг драматичен момент, нарочно нагнетявайки напрежението, докато стигне до върховата точка. Накрая приключи със самохвално описание на майсторството на реставраторите си при работата с ръкописи.
— Бих искал да я прегледаш и да ми кажеш какво мислиш, става ли? — попита той.
— Разбира се. Я да видим какво имаме.
Люк взе леката книга в мазолестите си ръце, отвори я, отбеляза си датата от четиринайсети век на фронтисписа и започна да прелиства страниците.
Подсвирна тихо.
— Я стига бе! — възкликна той.
— Знаех си, че ще се заинтересуваш — усмихна се Юг.
— Продължавай нататък.
Люк спираше на всяка страница, колкото да регистрира първите си впечатления. Не можеше да чете текста, но си личеше, че авторът е имал веща и умела ръка. Текстът беше изписан със стилистичен ъгловат шрифт, по две колони на страница, с мастило с ръждив цвят и приятен меден оттенък. По края на страниците имаше отметки, които са помагали на пишещия да запази редовете равни.
Но не текстът бе привлякъл вниманието му. Онова, което го грабна, бяха ярките и ясно очертани илюстрации, украсяващи полетата на някои от страниците.
Особено онези, които даваха смисъл на живота му.
Черните бикове. Сърната. Бизонът.
Изпълнени с живот и великолепно предадени в черно, тъмночервено, кафяво и охра.
— Това несъмнено е полихромно пещерно изкуство — промърмори Люк. — Късен палеолит, изображенията са много сходни по стил и изпълнение с онези от Ласко, но не са от онази пещера, нито от която и да било друга, която съм виждал.
— А ти си виждал всички, предполагам — вметна Юг.
— Разбира се! Та това ми е работата! Но знаеш ли, най-невероятното нещо тук е датата — хиляда триста и седма! Първото достоверно споменаване в писаната история за пещерното изкуство е от хиляда осемстотин седемдесет и девета година за пещерата Алтамира в Испания. А това е пет столетия по-ранно! Нямам предвид, че никой преди деветнайсети век не е виждал тези пещери, но на никого не му е хрумнало да пише за това или да възпроизведе изображенията. Сигурен ли си, че тази книга наистина е от хиляда триста и седма?
— Не съм я подлагал на лабораторно датиране, но велумът, подвързването, мастилото, цветовете — всички те направо крещят, че са от четиринайсети век.
— Сигурен ли си?
Юг се разсмя и повтори като папагал:
— Та това ми е работата!
Люк отново се зарови в книгата. Намери една конкретна страница и обърна ръкописа към Юг, за да го разгледа.
— Знаех си, че ще те заинтересува — изсумтя Юг. — Ама че изображение, колко живо е само! Виждал ли си някога подобно нещо?